Звезди

A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z О

Андрей Тарковски / Andrei Tarkovsky

Дата на раждане - 04.04.1932
Място на раждане - с. Завражье, СССР (Русия)

В киното обикновено звезди стават актьорите. И съвсем рядко - режисьорите. След режисьорите-звезди на съветското кино, несъмнено е и починалият през 1986 г. в Париж Андрей Тарковски. Съдбата му не е много богата на външни събития, но е доста сложна и показателна за пътя на честния творец през една вече отминала епоха.
Негов баща е известният поет Арсений Тарковски. Майка му е актриса, снимала се по-късно и във филмите на сина си. Скоро след раждането му се местят в Москва, но когато бъдещият знаменит режисьор е едва на 5, баща му напуска семейството. В столицата Тарковски ходи на училище заедно с един друг Андрей, известен днес от света на изкуството – поета Вознесенски. По спомени на съучениците му, още като дете Тарковски имал чувство за избраност и аристократичност. Винаги добре облечен, дори предизвикателно модно, въпреки че семейството било бедно, особено след напускането на бащата. Андрей се държал свободно, с учителите общувал като равен. Видимо имал усещането за вътрешна свобода по рождение. По хуманитарните предмети имал само 'шестици', страстта му към най-разнообразни знания била сериозна и истинска. Но момчето все още не осъзнавало своето призвание.

След училище постъпва в Московския институт по източни науки, във факултета по арабистика. Там учи една година, след което заминава на геоложка експедиция. И чак след това разбира, че иска да работи в най-съвременното изкуство - киното. Във ВГИК учи в легендарен по-късно клас - заедно с Василий Шукшин, Андрей Кончаловски, Елем Климов и други звезди от това кинопоколение, в класа на Михаил Ром. В студентските си години става най-близък с Андрей Кончаловски, заедно правят курсовите си работи по специалността. Кончаловски става и съавтор на сценария на един от най-нашумелите филми на Тарковски – „Андрей Рубльов”. Но това е по-късно. А първата режисьорска работа на Андрей Тарковски е филмът „Иваново детство”, разказващ за отминалата война ярко, трагично и в необичайно рязка форма, разкриваща дълбоко философско и психологическо съдържание. Премиерата на 'Иваново детство' е през април 1962 г. и филмът попада на престижния международен кинофестивал във Венеция, където получава главната награда – Златния лъв. От този момент световната кинообщност внимателно и с интерес следи творчеството на Тарковски, а в последствие и личната му съдба.

Още в този първи свой филм, Тарковски се показва като режисьор, умеещ да разкрива на екрана не само външните събития, но и дълбоките вътрешни преживявания на героите. Следващата му работа е историческият епос „Андрей Рубльов”, който в първоначалния си авторски вариант се наричал „Страсти по Андрею”. В този филм Тарковски, възползвайки от сходството в имената, в известна степен се отъждествява с древноруския иконописец Рубльов и показва на зрителите бита и същността на средновековна Русия - едновременно през очите на главния герой и своите собствени. Обективният разказ за събитията във филма на Тарковски е представен като субективните наблюдения – не на учения-историк, а на твореца. За нещастие, „Андрей Рубльов" (декември 1966) се появява на във време, когато страната е в преход от либералното 'размразяване' към безвремието на застоя. Комунистическите чиновници видели във филма някакви неизгодни за тях паралели със съвременната действителност, много от полуграмотните щатни изкуствоведи били раздразнени и от непривичната форма на произведението. С големи поправки, наложени от цензурата, „Андрей Рубльов” бил пуснат в разпространение с ограничен брой копия. Затова пък в чужбина партийните ръководители на изкуството се хвалели с филма на Тарковски, демонстрирайки, че при социализма необичайният творец има възможност да се реализира.

Това, разбира се била пропагандна лъжа: творческите замисли на Тарковски били отхвърляни един след друг от наглата и плашлива власт. За 20 години работа в киното, на режисьора му било позволено да направи в родината си само 5 филма, при това излизането на екран на всеки от тях било съпроводено от унизителни издевателства – безкрайни претенции, поправки, организирани обвинения в пресата, политически обвинения, въпреки че Тарковски никога не е водел борба с комунизма. Той е бил просто честен творец, опитващ се да разбере загадките на света и човека.

С фантастичната философска притча „Соларис” (1971), Тарковски изследва непознаваемостта на външния свят и сложните дълбини на човешката психология. В автобиографичната си изповед „Огледало” (1974) режисьорът се опитва да изрази на екрана своите детски спомени, мечти, асоциации. Той е убеден, че киното е способно на истински философски и психологически прозрения. Филмът му „Сталкер” (1979) съчетава опит да се приближим до непознаваемостта на външния свят с дълбоко потапяне в тайните на човешката душа.

Творчеството на Тарковски никак не се вписвало в репертоара на съветското кино, където често се правели филми-илюстрации на партийните постановления на ЦК на КПСС – за бригадния принцип в селското стопанство, за стопанската сметка в производството, за дисциплината на труда, преизпълнението на плана и прочие извънхудожествени категории, а също и филми, представящи героичен вид страшната и грозна история на съветския режим. Не по свое желание Тарковский се оказал нещо като дисидент в съвесткото кино. В същото време в чужбина на неговото творчеството се гледало като на сериозен принос в световното изкуство. Произведенията му редовно получавали награди от международните кинофестивали. В началото на 80-те години Андрей Тарковски получава покана да снима в Италия.

Героят на италианския му филм „Носталгия” (1983) е руски емигрант, чиято роля се изпълнява от Олег Янковски. Лентата била принципно аполитична, но все пак предизвикала подозрения у съветския режим, преживяващ, както скоро станало ясно, своите последни години. След заснемането на драмата Тарковски получил предложения да работи още зад граница и той се съгласил. Но бдиделните партийни чиновници решили, че достатъчно се застоял извън страната и трябва да се връща в СССР. Макар че там нямал възможност да работи... С добре развито чувство за лично достойнство още от детството си, Тарковски сам се разпорежда със собствената съдба и отказва да се завърне. Веднага бил обявен за предател, филмите му били спрени от разпространение, името му било забранено да се споменава. Властта отказала да пусне съпругата и сина му да заминат при него.

Въпреки всички проблеми, които имал в родината си, Тарковски никога не отстъпвал, не се предавал, не правел творчески компромиси. Вероятно често го е обземало отчаяние, но режисьорът не се е вайкал, не изпадал в истерии, не посегнал към алкохола. Но вълнението от раздялата със семейството, а и несъмнените преживявания при резкия обрат в съдбата му, оказали лошо влияние на здравето му.

В Швеция режисьорът започнал снимките на последния си филм - „Жертвоприношение” (1986), камерна философска притча. Здравето му продължавало да се влошава. Западната общественост се застъпила и жена му и детето му получили възможност да отидат при него. Междувременно лекарите поставили диагнозата: рак.
Френската кинозвезда Марина Влади, свързана с Русия и по произход и семейно (дълго време била омъжена за Владимир Висоцки), оказала на Тарковски всякаква помощ, включително и материална. Бил настанен в престижна болница край Париж, но медицината вече била безсилна. На 29 декември 1986 г. Андрей Тарковски умира на 54 години. Погребан е в парижкото руско гробище Сен Женевиев Дю Боа.
Copyright © 2018 Dir.bg.