Звезди

Дата на раждане - 24.12.1905
Място на раждане - Тексас, САЩ

Допреди около 40 години за най-богатия човек в САЩ се смяташе Хауърд Хюс. Всичко, до което се докоснеше, се превръщаше в злато. Хюс се занимаваше с авиация и нефт, кино и оръжия, електроника и бира – милионите се превръщаха в милиарди, а милиардерът бе смятан за свръхчовек. А свръхчовекът се оказал тайна, която цяла Америка се мъчела да разгадае. Журналисти и домакини, конгресмени и агенти на ФБР си блъскали главите над въпроса как е изчезнал собственикът на гигантско състояние – къде е той, кой управлява неговата империя, жив ли е изобщо. Списание „Лайф” публикувало два фотопортрета на Хюс. От едната снимка греел 30-годишен красив здравеняк – такъв, какъвто (холивудски плейбой и летец-рекордьор) го помнели всички в Америка. По онова време Хюс бил взел акъла на цялата страна - в края на 40-те години бил популярен лозунгът „Хюс - президент!” От втората снимка мрачно гледал обрасъл с гъста брада старец – според списанието, в момента Хюс изглеждал именно така. Всички приели това за грубо изработена журналистическа измама – поклонниците на превърналия се в народен герой милионер-супермен били по-склонни да повярват, че той не е вече сред живите. Но се оказало, че не са прави. Хюс бил жив – и изглеждал далеч не така прилично, както в списанието: брадата му била мазна, косата – мръсна и сплъстена, като при това най-богатият човек в Америка не се бил къпал от няколко години. Съвършено гол, покрит със струпеи и следи от ухапвания, той изобщо не излизал от стаята си. Оттам, потропвайки с изкривените си, 15-сантиметрови нокти по масичка, на която имало само един тефтер и химикалка, Хауърд Хюс определял политиката на своята империя, а според някои източници – и на Съединените щати. Хюс диктувал волята си на президента, а от него уплашено би се отдръпнал и последният клошар. Видът му бил ужасен: изглеждало, че се разлага жив – единствено острият му, изпитателен поглед бил пълен с живот... Съдбата си направила с него мръсна шега - подарила му това, за което другите могат само да мечтаят, а след това си взела обратно всичко – и тялото, и лицето, и характера... Дедите на Хауърд Хюс от поколения били стопроцентови американци – енергични и непримирими търсачи на успех. Предците му пристигат в Новия свят заедно с първите преселници. Прапрадядо му бил бедняк, прадядо му - фермер, дядо му станал преуспяващ адвокат, единият му чичо направил кариера в Холивуд, другият станал известен музикант. А бащата на Хюс, Хауърд-старши, бил най-буйното и предприемчиво дете в семейството - устройвал боеве с петли, крадял бонбони от училищната лафка, прекарвал часове в сглобяване и разглобяване на стари часовници и счупени будилници. Родителите му го смятали за малък гений. "Моят син – казвала мисис Хюс, – нито един път не е изключван от училище, което е достойно за него". Геният поотраснал и започнали да го изключват от университетите – отначало от Харар, а после и от Юридическия. На 26 години Хауърд напуснал дома си и и се запътил към успеха - търсел сребро, цинк и олово. Обикаляйки целия Тексас, регистрирал няколко изобретения и между другото се оженил за Елин Геноу, момиче от добро семейство. През 1905 се родил Хауърд-младши. Обстоятелствата около появата му на бял свят са такава тайна, както и смъртта му (в нито една книга за регистриране на ражданията няма сведения за Хауърд Хюс). А през 1908 делата на семейството потръгнали отлично. Хюс-старши изобретил снабдена със 166 елмазени коронки бургия-чудо, преминаваща през всякакви скали като през масло (нефтодобивниците я нарекли „каменояд”). Началото на века съвпаднало с нефтения бум в Тексас и скоро Хауърд-старши станал милионер. Разкошен дом в аристократично предградие на Хюстън, първият в града автомобил, слуги, скъпо частно училище, което малкият Хауърд не харесвал – той никога не харесал никое училище. Хауърд бил честолюбив, а в училище нямал с какво да се гордее. Патологично срамежлив, в класа той се държал настрани и не се сприятелявал с другите деца. При това Хюс-младши не обичал да учи, той бил обладан от същата страст като баща си – стари и никому ненужни механизми, в които се ровел с часове. При това момчето имало златни ръце и желязна воля. От входния звънец измайсторило малък радиопредавател, велосипеда преработило в мотопед. Захванело ли се за нещо, задължително го довеждало до край. Веднъж на Хауърд му попаднал стар саксофон и той половин година изтезавал и нещастния инструмент, и цялото си семейство – упоритото, но напълно лишено от музикален слух дете решило да става джазмузикант. Мисис Хюс била красива, образована, прекрасно възпитана и много странна жена. Тя се отличавала с желязно самообладание и изпадала в безпокойство само от случайно промъкнала се в къщата котка: Елин панически се бояла от животни и при вида на безобидното четириного можела да изпадне в несвяст. Но много по-страшни от котката били микробите: те представлявали огромна опасност за нейното скъпо дете. Елин внимателно бдяла над слабо протестиращия Хюс, като всяка вечер му давала разхлабително, оглеждала цялото му тяло, зъбите и ушите – и в случай, че забележела нещо нередно, веднага завличала малкия страдалец на лекар. Освен това майката смятала, че буйните съученици може да наранят физически и/или душевно нейния скъп, срамежлив син и затова Хауърд-младши общувал само с четирикратно проверени деца, безобидни като теменужки. Изучила набързо Фройд, Ейлин Хюс разбрала за съществуването на неврозите и започвала да води детето по психиатри... В резултат Хауърд получил всички фобии, от които мама се опитвала да го предпази – и впоследствие нервните отклонения ще го преследват до края на живота му. Той започнал да се вслушва внимателно в работата на жлъчката си, черния дроб, сърцето… и най-малките съмнения го хвърляли в отчаяние. Скоро болестите станали любимото му оръжие: едно обикновено кихване предизвиквало такъв поток от майчино състрадание, че умното момче се възползвало постоянно от това. И в крайна сметка станало болезнено срамежливо - Хауърд странял от хората, а пред жени направо му се разтрепервали коленете. На 17 години се влюбил в 23-годишна актриса - красивата Елеонора Бордман. По нейни думи, втори такъв непривлекателен, стеснителен и смотан юноша по холивудските вечеринки не се срещал. При това боящият се да се обясни в любов Хауърд се обърнал за помощ към баща си. Елеонора разказва: „Хюс-старши се опитваше да ми пробута сина си с обещанието, че с времето той ще стане много богат човек.” Всичко свършило, както и трябвало да свърши - с фиаско и голям резил. След това Хюс се боял да гледа младите жени в лицето – той окончателно се уверил, че като кавалер не струва и цент. А след това животът му така се променил, че тези, пред които Хауърд треперел, започнали да търсят неговото благоразположение. Хюс загубил родителите си. Ейлин влязла в болница за дребна операция и не дошла в съзнание след упойката. Мъжът й бил така съсипан от мъка, че решил да спре сина си от училище – искал детето да е до него. Не прекарали много дълго време заедно - по време на делови преговори Хюс-старши се надигнал от стола, хванал се за сърцето и се свлякъл на пода – фатален инфаркт. Съвременниците уверяват, че в характера на младия Хюс нямало и най-малък намек за гениалната делова прозорливост, безпределния авантюризъм и твърдост на характера, които скоро щели да го превърнат в култов герой на Америка. Не било така обаче. Измъчен от майчините „ласки”, малкият Хюс още в училище се изхитрил да се занимава с бизнес. Родителите му подарявали кошници с плодове, от които той си оставял само част, а останалите продавал на другите момчета - по пет цента на парче. При това Хауърд-младши бил доста смел и обичал опасностите. На десет години помолил баща си да го повози на самолет – летенето ще си остане една от големите страсти в живота на Хюс. Сега Хауърд вече бил свободен и му се искало да докаже на света, че и той струва нещо. За начало взел в свои ръце собственото си състояние. Наследникът бил на 19, а по законите на щата пълнолетието настъпвало чак на 21 години. Но Хауърд се обърнал към съд, за да му разрешат да се ползва с правата на пълнолетен и постигнал своето. След това се оженил за Ели Райс, една от най-богатите девойки в Хюстън. Ели не била във възторг от жениха, но Хюс си осигурил подкрепата на семейството й. След няколко години тихо се развели – мъжът й тръгнал да покорява Холивуд, а захвърлената млада госпожа Хюс се почувствала самотна и никому ненужна. Хауърд нямал проблеми в Холивуд – Там през 20-те години, по думите на един от съвременниците, „всеки невежа и новак можел без труд да постигне триумф, без добродетели да получи добро име и без подвизи да се сдобие със слава”. Хюс вложил пари в кинопроизводство и преуспял. Наистина, първият му филм бил толкова лош, че изобщо не стигнал до екрана, но вторият донесъл някакви приходи, а третият станал касов хит. Лентата разказвала за летците от Първата световна война. Хюс го нарекъл „Ангели от ада" (87 самолета, 137 пилота, 35 оператори, 2000 статисти), сам го продуцирал и режисирал. По време на снимките се научил да лети и започнал да прекарва всеки ден по два-три часа в небето – там се чувствал абсолютно щастлив. Преди да навърши 25, Хюс продуцира "Лице с белег" и "Извън закона" и остава в историята на киното. За любовните връзки на Хауърд Хюс се разказват легенди. Той ухажвал Катрин Хепбърн, която обсипал със скъпоценности, романтични отношения го свързвали с Джинджър Роджърс, Тери Мур и Ава Гарднър. При това си оставал все така болезнено срамежлив. Хепбърн се дразнела, че Хюс изобщо не умеел да се държи сред хора и започвал бясно да „работи” с вилицата точно когато всички се надигали от масата – холивудският принц не можел да се храни, ако някой го гледа. С обяснението, че й е станало „ужасно скучно” Хепбърн престанала да се среща с Хюс. На Мерилин Монро й разказали за това след много години и тя се усмихнала разбиращо. Хюс се „влачел” след нея в края на 40-те години, когато Мерилин работела като фотомодел и се опитвала да пробие в киното. Хюс видял нейна снимка, докато лежал в болница след злополука и разглеждал списания. Той забелязал платиненорусата й коса и пищната й гръд. Изписали го и още същата вечер и позвънил от киностудиото си. Какво искал от нея, така и не й станало ясно. След няколко сни я поканил в офиса си, където изчервен и с много заекване й предложил договор, който я обвързвал със студиото му за 75 години. Условия били изгодни, но той я посъветвал да не подписва веднага: „Вземете документите у дома и внимателно ги проучете. Не бързайте. Един или два дни нямат никакво значение.” След това общуването им получило виртуален характер. Хюс не се срещал с Монро, но постоянно говорел с нея по телефона, и тя, горката, по цял ден си стояла у дома в очакване на обажданията му. Той й звънял и нощем и тя често заспивала със слушалката в ръка, а от другия край Хюс не затварял и с часове слушал дишането й. На следващия ден й звънял от ресторанта, самолета и стриптийз-клуба, представял се под измислени имена и си променял гласа, за да не го познае Мерилин. Всяка сутрин получавала по 24 чайни рози, веднъж седмично Хюс й определял среща, а след това се обаждал с извинения, че не може да дойде и й предлагал да заведе в ресторанта някоя приятелка. Монро вече започнала да привиква към изисканите вечери в дамско общество, когато един ден Хюс я поканил в имението си в Палм-Спрингс. Започнало се с вечеря на свещи, красиви думи, екзотични коктейли, твърда мъжка длан се отпуснала на нежното й рамо... Монро нервно преглътнала и си затворила очите, когато... в този момент Хюс станал. Той отишъл на летището и заминал за другия край на страната. Повече тя нито го видяла, нито го чула. Това бил типичен романс в стил „Хауърд Хюс”. По правило, той канел в кабинета всяка млада актриса с по-изпъкнал бюст и дишайки учестено, й обяснявал, че кариерата й е обезпечена, трябвало само да не се среща с мъже... На този етап отношенията приключвали: Хюс решавал, че е направил лошо впечатление и се боял, че ще предизвика насмешки. Затова пък други опасности като височина, скорост и скърцащия отчаяно от претоварване дървен биплан никога не го плашели. Хюс бил отчаяно смел летец-изпитател, постоянно рискувал живота си и бил всички въздушни рекорди. При това минавал за най-обещаващия авиоконструктор - на произведен в собствената му лаборатория самолет Хауърд Хюс извършил околосветски полет. За това знаели всички, но в героичния образ никак не се вписвал скромният, небрежно облечен човек, не напускащ най-далечния ъгъл по време на светските приеми. Журналистите си блъскали главите над въпроса защо му е на него, мултимилионерът, да стажува в гражданска авиокомпания и при това да носи багажа на пътниците. Мисълта, че поначало не е съвсем нормален, изобщо не им минавала през ум. И наистина, трудно било дори да се предположи такова нещо. Та нали Хюс бил гениален предприемач, преуспяващ във всичко, с което се заеме. Той влагал парите си навсякъде, откъдето идва печалба: станал собственик на най-голямата пивоварна компания, изкупил от Джоузеф Кенеди неговата кинокомпания, сдобил се с авиоремонтни заводи. Купувал стари, повредени по времето на Втората световна война бомбардировачи и транспортни самолети, ремонтирал ги и ги продавал на граждански авиокомпании, заводите му произвеждали суперсъвременно оръжие, радари и електроника. Успял дори да надхитри смъртта през 1947 година, когато едва се отървал с лек и свръхбърз самолет (сам го измислил и сам го изпитал). За да скрие грозния белег, си пуснал мустаци, които много му отивали... А за това колко странно, неуверено и затворено същество е всъщност Хауърд Хюс, знаели само най-близките му приятели и жените, които ухажвал… Хюс прилагал в отношенията си с околните същата схема, към която се придържали покойните му родители - той безгранично се доверявал на един-двама най-близки помощници, а от всички останали странял. Мисълта, че в живота му ще влезе жена, която ще знае за него всичко и ще стане негово второ „аз”, му тежала безгранично. Хюс се чувсвал силно привлечен от окръжаващите го красавици, но се страхувал да направи последната, решителна крачка. Романтичните отношения го плашели - предпочитал да си плаща. С проститутките не се налагало да разговаря, нито трябвало да ги завоюва - момичетата вършели своята работа и не искали нищо, освен пари. Затова пък му се отплатили със сифилис - болестта му не дала точна клинична картина и диагнозата станала ясна едва във втората половина на живота му. По това време Хюс бил вече съвсем друг човек – говори се, че една от причините вероятно е дълго нелекуваното венерическо заболяване, увредило разсъдъка му. Какво е ставало с него, преди да се самозаточи в „единична килия”, знаем от думите на втората жена на милиардера, актрисата Джин Питерс. (Той се жени за нея, когато е на 51 години. Хюс подозирал, че недоброжелатели събират сведения за неговата психическа нестабилност, а законният брак трябвало да свидетелства за здрав разсъдък). След венчавката Хюс всяка вечер я водел на кино, в което филмите се прожектирали само за тях двамата, но скоро разбрал, че в същата зала ежедневно пускат новите серии на негърски сериал. Повече не се появил в това кино. Чувайки, че актриса, с която се срещал преди няколко години, се разболяла от венерическо заболяване, Хюс изгорил целия си гардероб, от вратовръзките до чорапите, а заедно с тях и всички килими и покривки. Когато приятелка на Джин имала проблеми с черния дроб, Хюс веднага наложил карантина на жена си: микробите и негрите го плашели еднакво. (В детството си Хюс станал свидетел на бунт на черни войници, убили 16 бели.) При това станал чудовищно небрежен към облеклото си: със седмици не си сменял дрехите, а когато накрая ги смъквал, се разхождал из къщата гол. Хюс не изгубил деловата си хватка, но странностите му непрекъснато се усилвали – той приватизирал тоалетната в офиса си, а сътрудниците си посъветвал при нужда да ползват пакети от прясно мляко. Психозите му се развивали стремително: обкръжението му безпрекословно изпълнявало и най-нелепите му желания, съгласявало се със страховете му и поощрявало фобиите му. Светът, в който живеел Хюс, ставал все по-нереален. С времето престанали да спят заедно с Джин – сифилисът, за който Хюс не подозирал, убил мъжа в него... И един прекрасен ден той изчезнал. Преди това Хюс преживял тежка вътрешна криза. Тайната на успеха му била в това, че винаги разчитал на точните хора и при необходимост взимал всичко от тях. Компанията „Хюс Еъркрафт” оглавявал Чарлс Томас, бивш военноморски министър на САЩ. Заедно с него работели и бивши колеги на военния министър Робърт Макнамара. Хюс строго контролирал всеки от тях, доверявал се само на най-близкия си сътрудник Чарлс Торнтън. Именно този човек го предал. В средата на 50-те години станало ясно, че от доста време Торнтън ловко обирал своя работодател. След като събрал достатъчно пари, си купил неголямата компания "Литън индъстрис" и я превърнал в гигантски концерн (през шейсетте години активите на корпорацията надвишавали $750 млн.) Разочарован от хората и с несигурен разсъдък, Хюс загърбил досегашния си живот и тръгнал по класическия път на първите заселници - на запад, към мексиканската граница, към все още неусвоените от големия бизнес земи. Малко преди това продал своите авиокомпании и в джоба си носел чек за половин милиард долара. С тези пари пристигнал в Лас Вегас. С един тефтер и химикалка в ръка влязъл в стаята, която щяла да стане негова килия и сърце на империята му. Със затварянето на вратата прекъснал всички връзки между себе си и света и започнал най-голямата игра в живота си. Хауърд се заел да изкупува Тексас и Невада и всичко, което придобивал, му носело нови пари. Купил 15 хотела и повечето от казината в Лас Вегас, летище, изоставени златни и сребърни рудници, голф-игрища, телевизионна станция, огромното ранчо „Крупа”, авторемонтни предприятия. Купил и губернатора на щата и местния прокурор. Новият му управител Роберт Мейхю, в миналото частен детектив и агент на ЦРУ, си знаел работата – 500-те милиона, с които Хюс пристигнал в Лас-Вегас, скоро се увеличили 6 пъти. Но това било само началото - Хюс сериозно възнамерявал да закупи Съединените щати. Не било необходимо да купува цялата страна – само президентът щял да му излезе доста по-евтино. Джин Питерс разказвала за страстта на Хюс да контролира всичко и всеки. Когато отивала на кафе, той изпращал с нея охранители, които изтривали всички столове, маси и съдове с еднократни салфетки. Сега Хюс искал да се погрижи за страната: никакви негри на телевизионния екран, никакви ядрени опити (те се провеждали в Невада и от тях в стаята на Хюс се клател полилеят) и най-благоприятен режим за една от компаниите на Хюс. Кандидатът от Републиканската партия Ричард Никсън взел от Хюс половин милион долара и станал президент. По това време Хюз вече три години не бил излизал на улицата. Обслужвали го няколко мормони, избрани от него заради усърдието им, порядъчността и телесната чистота, а с верния Мейхю си общувал чрез бележчици. Хауърд не четял борсовите сводки, не следял пазара, съзнанието му помръквало и той с часове ровел из дългата си, мръсна, сплъстена коса. Но идеите, които го довели в западната част на страната, продължавали да работят и гениалната му делова инстуиция не му изменяла – в пограничния район на страната възникнала гигантска промишлена империя. Хюс притежавал необикновен усет към новото: той пръв усетил, че бъдещето е в електрониката, ракетите, спътниците, оборудването на ядрените реактори. Той се досещал, че е добре производството да се пренесе в отдалечените, незасегнати от влиянието на големия бизнес райони, където данъците са по-ниски, властите - по-сговорчиви, а работната сила – по-евтина. Това дало плодове - само за няколко години Хауърд Хюс станал един от най-влиятелните хора в страната. На американските политици внушавал свещен трепет. Ричард Никсън (който също бил параноик) го оприличавал на притаен в Лас Вегас октопод, човек без възраст и лице, събиращ компромати за президента на Съединените щати. Но съблазънта била голяма - Никсън продължавал да взима пари от всесилния милиардер и и да си блъска главата какво ли ще му поиска Хюс в замяна, и какво ли ще направи с длъжниците си, ако не могат да му угодят. ФБР съобщило на Никсън, че Хауърд Хюс е „безжалостен, неориентиран в средствата си човек, умопобъркан параноик, способен на убийство”. (Тези сведения идвали от сътрудник, уволнен от Мейхю за кражби, а всъщност Хюс не бил способен да убие и муха). Но президентът приел доклада насериозно. По това време Хюс, заровен в боклуци и прах, треперел от ужас – той също много се страхувал. Самият той не знаел от какво се страхува и защо му е нужен президентът Никсън – от конските дози кодеин фобиите на Хауърд Хюс се увеличавали в геометрична прогресия. След катастрофата през 1947 година му биели морфин, за да намалят нетърпимите болки от травмите. Той оживял, а морфинът бил сменен с кодеин. Хюс привикнал към наркотика и всеки ден взимал доза, която, според медицината, минава за смъртоносна. С всяка година количеството инжекции се увеличавало и Хюс навлизал все по-дълбоко в собствения си, иреален, лошо съвпадащ с действителността свят. Той престанал да разбира реалността, тя все повече го плашела. Имал нужда от все по-многобройна прислуга - добре изкъпани мормони, които влизали в стаята му с бели гумени ръкавици. Хюс имал нужда и от проницателния и умел Мейхю, и от собствен, „направен” с лични пари, президент като Никсън... Но той се страхувал и от тях. Мейхю винаги можел да го предаде като Торнтън, а Никсън не си изпълнявал задълженията: обещал, че ще прекрати ядрените опити, а полилеят продължавал да се клати от тавана периодично и върху главата на горкия старец се сипела мазилка... Номера започнала да му играе дори и прислугата. Въпреки отличното заплащане, намираните с толкова труд чистоплътни мор мони често избирали да напуснат. Хюс отдавна не можел да мине без тях - в 10:15 го будел мормон, който трябвало осем пъти да ощипе мръсните пръсти на левия крак на милиардера, като за целта използва 4 стерилни салфетки; три пъти в годината мормоните сменяли дрехите му, пет пъти годишно го миели и веднъж годишно сменяли чаршафите му. Когато Хюс настинел, му преливали чиста, мормонска кръв и той веднага се оздравявал – на кого друг да разчита? В един момент Хюс побегнал от своите мними и истински врагове на Бахамските острови. Мормоните го изнесли от хотела на ръце. Това предизвикало грандиозна суматоха в Калифорния и Тексас и опасения от сериозни изменения в икономическия и политически живот на страната. Хюс започнал да се съди с Робърт Мейхю. Мейхю не искал да изпусне от ръцете си империята и твърдял, че милиардерът е похитен от рекетьори. Купените от Хюс губернатор и прокурор на щата дълго не можели да разберат какво всъщност става. Затова пък Ричард Никсън отлично се ориентирал в събитията - проклетият параноик е решил най-накрая да му поиска сметка и затова е решил да се премести, където не могат да го стигнат. Мормоните са преместили Хюс в Никарагуа, а после в Мексико и Никсън решил, че врагът му се опитва да се измъкне и решил да действа. За начало трябвало да затвори устата на тези, които можели да използват евентуалните разобличения на Хюс за свои интереси. Лари 0'Брайън, председател на Демократическата партия, също взимал пари от него и при това знаел за връзката Никсън-Хюс. Брайън бил много опасен и затова в кабинета му бил монтиран „бръмбар”, а част от документите в сейфа му били фотографирани. Акцията не се оказала особено резултатна и се наложило повторно влизане, но взломаджиите били заловени от местната полиция. Офисът на 0'Брайън се намирал в хотел „Уотъргейт” – под това име импичмънтът на Никсън влязъл в историята. Аналитиците от секретните служби трескаво анализирали защо Хюс е устроил всичко това. Самият той разбрал за „аферата Уотъргейт” година по-късно от случайно попаднал му вестник и бил много учуден от ролята, която му приписвали. По това време вече бил на 70, изгубил процеса срещу Мейхю и почти нямал контрол над своята империя – безгрижието на новите мениджъри довело до това от сметките му да изчезнат стотици милиони долари. Хюс силно отслабнал, говорът му станал неразбираем, разсъдъкът му едва мъждукал. Прислугата го контролирала напълно – сега той бил неин затворник. Умрял в понеделник, 5 април 1976, на път за болницата – за това съобщили във всички вестници. Никой от тези, които познавали Хюс, не казал добра дума за него. Джин Питерс, която се развела с него през 1971, подхвърлила само „Съжалявам”, Робърт Мейхю повдигнал вежди, Ричард Никсън доволно потрил ръце... А управителят на хотел „Дезърт Ин” въздъхнал с облекчение – най-накрая бившата стая на Хюс ще бъде оправена. На боклука заминало всичко, натрупано в стаята – там се оказали и древни албуми с изрезки от вестници, които през всичките тези години старецът постоянно препрочитал. От пожълтелите фотографии греела прочутата белозъба усмивка на трийсетгодишния Хауърд Хюс, двуметров красавец-здравеняк. Хюс в самолет, Хюс с Ава Гарднър и Катрин Хепбърн, Хюс в „Палм Бийч”, Хюс на тенискорта и на кон. Любимец на съдбата, полубог, прекрасен принц на „Уолстрийт”... Човек, на който било дадено всичко. След Хюс остава огромно наследство. „Baker Hughes Incorporated” се занимава с нефт, „Hughes Space and Communications” – със системи за свръзка, „Raytheon Systems Company” произвежда оръжие и се смята за един от световните лидери в производството на тактически ракети. „Hughes Electronics” се е специализирала в електроника, „Hughes Aircraft” почти десет години удържаше първенството в разработката на високи технологии за самолетостроенето... Остават още златни и сребърни рудници, летища, телевизионни станции и 35 000 акра земя в южните щати. Парите отиват при всички от клана Хюс - двайсет и двама далечни роднини на покойника, незабележителни учители, служещи и дребни търговци. Те разпродали всичко, което не им носело доходи, избавили се от това, с което не могат да се оправят, и процъфтяват, старателно избягвайки публичност. Традициите в клана Хюс не са се променили: двайсет и двамата наследници пазят своите тайни не по-лошо от гениалния, безумен и нещастен Хауърд-младши. Нет Фокус