Звезди

Дата на раждане - 24.07.1942
Място на раждане - Барнаул, провинция Алтай, СССР

Много актриси не обичат да им прикачат епитета „интелектуална", но Мирошниченко не е е от тях. Напротив, тя се гордее с това. Актрисата обожава класическата музика, живописта и литературата. Тя обича творчеството на Хайдн, Шопен, Чехов, Фокнър, Хемингуей и прекрасно се ориентира в платната на фламандските майстори. Има тънък усет за стил и умее да създава около себе си атмосфера на красота и елегантност. Ирина Петровна Мирошниченко се ражда на 24 юли 1942 г. в град Барнаул, в Алтайския край. През 1965 завършва студийната школа на МХАТ и от същата година започва работа в актьорската трупа на същия театър (1965-91). В цялата театрална кариера на Ирина Мирошниченко ролите са няколко десетки. Сред тях са Ася във „Вдовецът" (А. Штейн, 1968), Маша в „Чайка" на Чехов (1968), Инга в „Първия ден на свободата" на Л. Кручковски (1969), Колиненко в „Единственият свидетел" на А. и П. Туров (1970), мисис Чивли в „Идеалният мъж” на Оскар Уайлд (1971), Женя в спектакъла „Валентин и Валентина" (1971) и Клава Полуорлова в „Старата Нова година" (1973) на М. Рощин, Даша в "Соло для часов с боем" на Заградник (1973), Пушкина в "Последните дни" на Булгаков (1974), Спиридонова в "Шести юли" на Шатров (1977), Карамзина в "Медной бабушке" на Л. Зорин (1975), Маша в "Три сестри" (1976), Серафина делла Роза в "Татуираната роза" на Тенеси Уилямс (1982), Аркадина в "Чайка" на Чехов, Елена Андреевна във „Вуйчо Ваньо" на Чехов (1988), Естер в "Еквус" на Питър Шафър (1988), Раневская във "Вишнева градина" на Чехов (1991), и отново Аркадина в новата редакция с новия състав на родения отново спектакъл "Чайка". Ирина Мирошниченко пак играе Аркадина и по мнението на специалистите, публиката, пресата и критиците, я играе великолепно. Киното до 1966 година не заема голямо място в живота на Ирина Мирошниченко, но тази ситуация постепенно се пременя. В първата си голяма роля актрисата играе разузнавачката Галина Ортинская във филма на Антон Тимошинин "Их знали только в лицо" (1966). От още по-голямо значение за Мирошниченко се оказва срещата й с Андрей Арсеневич Тарковски. В „Андрей Рубльов" (1966) актрисата изпълнява почти незабележимата, но много значима в сложната структура на филма роля на Мария-Магдалена. Този опит впоследствие помага на Ирина Петровна в работата й над ролята на селянката Вера Куркина (във филма на Николай Губенко "Пришел солдат с фронта", 1971). Година по-рано Мирошниченко доказва, че може да разбива стереотипните оценки за актьора според неговата външност и това се случва във филма на Андрей Сергеевич Кончаловски "Вуйчо Ваньо" (1970). В този филм за първи път е оценен аристократизмът на актрисата, нейната сдържаност, тънката й чувствителност при предаването на най-сложните емоции, и накрая - нейният интелект. Стремежът към разширяване и обогатяване на актьорската палитра става особено явен в ролите, изиграни от Мирошниченко в средата и в края на 70-те години: Нина Шчегальова в "Тук е нашият дом" (1973), или Симона в телевизионния филм "Авария" (1974), Гордана в "Единственной дороге" (1975), или Ирина Кротова в "Страхе высоты" (1976). Можем да добавим и Инна Владимировна във филма "...И другие официальные лица" (1976), Наталия Латишева в "Однокашниках" (1978), Сервиназ в "Любовь моя, печаль моя" (1978), Нихал в "Чудаке" (1979). Дори когато играе роли на майки във филми през 80-те години, Мирошниченко ги играе млади, жизнени, а не уморени и съсипани от борбата си с живота. Такава е Людмила Сергеевна, майка на „съвременна Жулиета", главна героиня във филма "Не сте и сънували" (1980). Тя съчувства на младите влюбени и се опитва да им помогне според силите си. А като преуспяващата журналистка Виктория Павловна във "Признать виновным" (1983) актрисата е съвършено различен човек. Тя обожава своето синче и напълно професионално решава немалките му проблеми, но заслепена от чувствата си не забелязва как той узрява за престъпление. В една от най-значителните роли, изиграни от Мирошниченко в това десетилетие, тя отново се превъплъщава в журналистка - във филма на Тимур Золоев "Жалба" (1986). Героинята е пациентка в болница, която не вярва в излекуването на тежката си болест. Само с усилията на грижовния и опитен лекар журналистката добива вяра в излекуването си и постепенно се променя като личност. Мирошниченко детайлно демонстрира филигранна актьорска техника и показва всички стадии, всички нюанси в промяната на своята героиня, която знае за живота почти всичко, но не вярва почти в нищо преди разболяването си и срещата с лекаря. Актрисата се снима често в киното, но не изоставя и театъра. Несъмнен успех за нея са ролите й в два спектакъла на Роман Виктюк – „Откраднато щастие" и "Татуираната роза". Същият режисьор поставя и нейния бенефис, в който Мирошниченко удивлява зрителите и като певица. С тази програма Ирина Мирошниченко обикаля много градове на Русия, показва я и пред многохилядна аудитория в Ню Йорк и спечелва нови почитатели – вече не само като актриса, но и като певица. С всяка роля, предложена на зрителите - било на сцената, на екрана или на естрадата, Ирина Мирошниченко носи красота и емоционален подем, одухотвореност и нежност. Нет Фокус