По едноименния албум (1979 г.) на Pink Floyd. Светът в "Стената" е представен като апокалиптичен кошмар. Главният герой Пинк (Боб Гелдоф) стада от отчуждението си. Но филмът не завършва песимистично. Зрителите пък остават замаяни и вцепенени. Сякаш са ги ударили с тухла... Пинк е рокзвезда, която се заключва в хотелската си стая, за да се спаси от света. Докато Пинк си седи пред мигащия телевизор, той си припомня живота и събитията, довели до неговата изолация. Стената е всъщност бариерата, която Пинк издига между себе си и останалите. Следва серия ретроспекции. Ще видим бащата на Пинк, загинал на бойното поле през Втората световна война. Малкият Пинк е отгледан от своята майка, но през целия си живот мечтае за баща. В училище преподавателят го унижава... Образователната система е представена като събирателно на съдържанието, което познаваме от албума. После действието се пренася в сегашния живот на Пинк. Докато е на турне, жена му му липсва. Той я подизира в изневяра и самата идея за подобна възможност го кара да се затвори още повече за околния свят. Всяко от представените дотук събития кара Пинк да добави по още една тухла в “стената”, с която, притиснат от обстоятелствата, се огражда. Опитите му да скъса с групата завършват с пълна катастрофа, която само го тласка към още по-дълбоко отчаяние, в което той започва да се самоосакатява. Към финала на филма търсенията на Пинк се обръщат навътре в него самия, в опити да разбие стената. Ако този сюжет изглежда праволинеен и лесен за възприемане, начинът, по който е представен, е наистина уникален. Класическата актьорска игра и диалог са заместени от музикални и визуални послания. И тъй като тук диалогът е сведен до минимум, а музиката играе основната роля, тези, които не говорят езика на рок-лириката, може да срещнат известни проблеми при гледането. Уникалността на филма е в анимацията на Джералд Скарфи. Едни от най-запомнящите се образи са крещящото лице, движещите се чукове и гигантското създание, което говори с подкръстието си. С фината си изработка картините на Скарфи – и особено превръщането на американското знаме в кървящ кръст – добавят нови и нови внушения. Докато за музикалния принос на Боб Гелдоф може да се спори, актьорската му игра определено е впечатляваща. Без реплики, само с гримасите на лицето си и жестовете на тялото, той убедително представя мизерното състояние на Пинк.