Звезди

Дата на раждане - 22.11.1940
Място на раждане - Минеаполис, Минесота, САЩ

Филмите на Тери Гилиъм, бивш участник в знаменитата комедийна група "Монти Пайтън", почти винаги са смешни, абсурдни и пълни с фантазия. Във всяка творба на този режисьор и сценарист визуалните и сюжетни находки стигат за няколко филма - и всяка от тях оставя незабравими впечатления в зрителите.

Гилиъм се ражда в сърцето на Америка, в столицата на „царевичния пояс” Минеаполис – в града, за който се говори, че е най-скучното място на света. В семейството са три деца, а Тери е най-големият, което означава по-малко права и повече отговорности. Като дете той много обича да рисува героите от любимите си филми – „Багдатският крадец”, „20 хиляди левги под водата”, „Островът на съкровищата”. Гилиъм завършва училище и постъпва в Западния колеж в Лос Анджелис, откъдето се дипломира като политолог.

В средата на 60-те е поканен да работи като художник и автор в популярното младежко списание „Help!”, в Ню Йорк, където остава три години с мечтата да повтори кариерата на Федерико Фелини. Там се запознава с британския журналист Джон Клийс – среща, която впоследствие ще се окаже съдбоносна и за двамата. След военна служба в Националната гвардия, Гилиъм заминава за Европа.

В Лондон, със съдействието на Клийс, Гилиъм започва работа като сценарист и художник в телевизионно шоу, където се запознава с Ерик Айдъл, Майк Пейлин, Греъм Чапман и Тери Джоунс и през октомври 1969 на екраните появява „Летящият цирк на Монти Пайтън” – шоу, което превръща младите мъже в най-популярните комици на Великобритания. Изобилието от черен хумор и безжалостни пародии на общоприетите ценности стават своеобразна визитна картичка на шоуто.

През 1975 година на големите екрани излиза дебютният режисьорски филм на Гилиъм „Монти Пайтън и Свещеният Граал”, разказващ за рицарите на крал Артур, отправили се в търсене на Граала. Докато съвременен учен-историк разказва пред камерата за рицарите на кръглата маса (сподвижници на крал Артур) и за това как се отнасят помежду си измислицата и реалността в легендите за техните походи, един от въпросните рицари влиза в кадър и съсича учения... Разкошен епизод, който може да служи като ключ към възприеманета на цялото творчество на „Монти Пайтън”, изпреварило с много пародийната стилистика на Мел Брукс и братята Зукър.

През 1977 година Гилиъм екранизира „Джабероуки” на Луис Карол – филм, изпълнен с гегове и псевдостилизация, като продължава да работи в координатите, зададени от телевизионния проект, като при това се опитва да внесе и нещо свое. Следва „Бандити във времето” – приказна история за веселите, опасни и удивителни пътешествия във времето и пространството. Филмът е по-скоро знак на почит към любимите филми от детството, отколкото опит за отдалечаване от пародийната естетика и позициониране като самостоятелен режисьор. „Бандити във времето" има голям успех сред зрителите от всички възрасти както в Америка, така и в Европа. Това дава възможност на Гилиъм да се заеме с високобюджетната постановка на „Бразилия" – една от най-добрите антиутопии в историята на киното (сценарият е написан в съавторство с изтъкнатия драматург Том Стопард). Това става през 1985 г., когато зрителите виждат „Бразилия” – един от най-важните филми на 80-те години. Режисьорът рисува трагикомична картина на тоталитарното бъдеще – нещо средзно между „1984” и „Портокал с часовников механизъм”. Главният герой е скромен служител, който случайно се оказва въвлечен в заговор с цел свалянето на бюлократичния режим. „Бразилия” е опус, издържан в гротесков, почти кафкиански стил, с с незабравими образи, удивително богата визия и остроумни драматургични ходове.

Силно недооценената версия на приключенията на барон Мюнхаузен, въпреки новаторската интрепретация на класическото произведение на Распе и многото звезди (Оливър Рийд, Джонатан Прайс, Робин Уилямс, Стинг, Ума Търман), не постига очаквания успех. Но след нея идва триумфалното представяне на „Кралят на рибарите" (1991), в който митологията се смесва с всекидневието, драмата с фарса и филмът е приет с възторг и от критиката, и от зрителите. Въодушевеният от успеха Гилиъм започва работа по проект за полицай, попаднал в причудливия свят на детските фантазии, но студиото "Парамаунт" спира работата заради финансови неуредици.

Минават близо пет години, преди Гилиъм да се се завърне с още една (след „Бразилия”) антиутопия – „12 маймуни” (1995) – за свят, разрушен от смъртоносен вирус. Филмът става касов хит, Брад Пит получава номинация за „Оскар” за второстепенна роля, Брус Уилис печели нови почитатели, а шефовете на Universal забравят старите обиди и дават на Гилиъм пълен карт бланш в избора на актьори и сценарий за следващата му лента.

Следващият му филм е екранизация на една от най-скандалните книги през 70-те, библията на гонзо-журналистики (според която репортерът създава събитията, а не обратното), романа на Хънтър С. Томпсън „Страх и омраза в Лас Вегас”. „Този филм – разказва Гилиъм, – отдавна ме следваше по петите. Сценарият се появи преди десет години и тогава си помислих: „Би било интересно да започна 90-те с този филм”, но по това време бях зает с други неща и проекта си остана на хартия. Романът на Хънтър прилича на репортаж на военен кореспондент от предната линия, където има не просто бомбардировка, а самобомбардировка: той сякаш зарежда в себе си наркотиците като снаряди, а полето на битката е собствения му мозък. Романът вече се доказа. Сега беше наш ред.” Премиерата на филма, от който са се отказали Скорсезе и Никълсън, се състоя на 16 май 1998 на фестивала в Кан. Рецензентите със злорадство изразяваха безпокойство за по-нататъшната кариера на режисьора след такъв филм. Гилиъм искал филма да бъде максимално некоректен и напълно успял. Може дълго да се спори дали не става дума за скрита пропаганда на наркотиците, за каквато неведнъж са упреквали филма, но не може да бъде подмината с равнодушие потресаващата актьорска работа на Джони Деп и Бенисио Дел Торо, както и неукротимата фантазия на режисьора, помогнала му да екранизира един от най-неудобните литературни паметници на XX век.

След дълго 7-годишно прекъсване, през 2005 година режисьорът представя новия си филм „Братя Грим” с участието на Мат Деймън и Хийт Леджър. Филмът оставя противоречиви впечатления, и зрителите се разделят на два лагера. Едните с възхищение откриват фирмените режисьорски прийоми, а вторите се възмущават на явно не-гилиъмовските монтажни решения и холивудския хепиенд. Но причината не е в Гилиъм. Както стана ясно, продуцентите на филма - небезизвестните братя Уайнстийн - отхвърлили режисьорската версия и се намесили решително в процеса на окончателния мотнтаж, което не се отразило добре на резултата. Цялата работа завършила с грандиозен скандал, а на нас зрителите ни остава да се надяваме, че все някога ще можем да видим и оригиналната режисьорска версия на „Братя Грим”.

Тери Гилиъм работи бавно и трудно. Преди няколко години почитателите му с нетърпение очакваха появата на „Човекът, който уби Дон Кихот”, но уви, и този проект не успя да се осъществи. Причините за неуспеха му са изложени в документалния филм "Изгубен в Ла Манча" (2002).

След завършването на работата над „Братя Грим”, Гилиъм започва снимките на независимия „Земя на приливите” (2005), според гледалите го - мрачен и депресивен филм, който вероятно по тази причина има известни проблеми с намиране на разпространител и затова още не сме го гледали.

Тери Гилиъм има брак от 1973 г. насам с британската гримьорка и дизайнер на костюми Маги Уестън, от която има 3 деца. Гилиъм има двойно гражданство - американско и английски.