Приятно “адаптиране” с орхидеите и сценаристите в “Адаптация”

След като изследват сложния мозък на един актьор, сценаристът Чарли Кауфман и режисьорът Спайк Джонзи се вмъкват в кожата на самия Чарли Кауфман с брилянтния “Адаптация”. Филмът разказва за сложната дилемата, пред която е изправен един сценарист, разкъсван между желанието си да прави изкуство и изкушението да продаде душата си на дявола (в холивудски одежди).

Героят Чарли Кауфман е образован “загубеняк”, който напразно се опитва да екранизира книгата на Сюзан Орлийн (Мерил Стрийп), наречена “Крадецът на орхидеи” и накрая вкарва самия себе си в сценария. Той има фиктивен брат-близнак Доналд - нещо като по-прелъстително, но не много умно алтер-его, - който следвайки съветите на сценарен “гуру” успява смущаващо лесно да напише един лош трилър, постигнал незабавен успех.

Кауфман съчетава неуморното размишление зад кадър с творческите си затруднения в една игра на отражения, където се смесват откъси от работния процес на “Адаптация” и на “Да бъдеш Джон Малкович, работата върху романа “Крадецът на орхидеи” и действителността.

Заглавието на филма прави асоциации както с орхидеите, така и със сценаристите. Кауфман се подиграва със себе си (автопортретът му не е никак ласкав), с лошите сценаристи, с агентите и с нюйоркските сноби.
Към края “Адаптация” грубо променя тона си, вкарвайки в сюжета елементи, които персонажът на Кауфман от самото начало твърди, че при никакви обстоятелства не би използвал в своята екранизация: любовна история, убийство и преследване с автомобили. В този момент феновете ще бъдат леко шокирани, докато останалите зрители ще бъдат най-накрая покорени.
Това става в мига, когато Доналд се залавя за работа и поема сценария в свои ръце.

Необходимо е да се дистанцираш от екрана, за да си дадеш сметка за основната цел на Кауфман: да покаже, колко е лесно да хванеш зрителите в капан с няколко жалки сценарни трика (и обрати).

За да се засили демонстрацията за предателството на изкуството от безсрамната комерсиализация, главната роля е поверена на Никълас Кейдж, актьор, който символизира тази идея след преминаването си от независимото кино към тъпотии като “Семеен човек”, “Да изчезнеш за 60 секунди” и “Въздушен конвой”.

След реабилитирането му с подценения “Гласът на вятъра”, Кейдж е поразителен, независимо дали става дума за смотаняк  (Чарли) или за идиот (Доналд) - едно завръщане което напомня това на Траволта в “Криминале”.

Нет Фокус