Спомен за 11 септември 2001

“Единайсет режисьора, единайсет погледа, вложили собствената си съвест”… Така гласи рекламното изречение на колективния филм за трагичните събития, които се случиха преди две години в Ню Йорк.

В “11 септември” известни филмови имена подхождат доста лично към темата, колебаейки се между назидателността, релативизма и чистото кино, и се заемат със сложното упражнение “киноскеч”. Официозността и тържествеността отсъстват и това е едно от големите качества на филма.

Любопитно е, че някои от откъсите влизат в негласна полемика, относно вината на самите Съединени щати за трагедията на 11 септември. Англичанинът Кен Лоуч например прави паралел с един друг 11 септември - този на 1973 г., когато е убит Салвадор Алиенде и комунизмът в Чили е подложен на кървави репресии.

Архивни кадри свидетелстват за извършените издевателства ( с подкрепата на ЦРУ) срещу чилийския народ. Убийства, изнасилвания, мъчения и взимането на властта от Пиночет - това са ужасяващите последствия от политиката на намеса на САЩ в Латинска Америка. Връзката между тези две дати се осъществява индиректно, чрез писмото на един осъден на изгнание чилиец, изпратено до американски приятели.

От своя страна, талантливата Самира Макмалбаф ни дава урок по относителност. В нейния филм една учителка се е заела да разбуди съзнанието на младите си ученици - афганистански бегълци, - за които разрушаването на кулите близнаци изглежда много далечно.
Интересно е да се види и гледната точка върху трагедията на един американец. Шон Пен майсторски се справя със задачата, предлагайки киномомент, наситен с поезия. Възрастен мъж живее със спомена за покойната си съпруга. Дните му преминават монотонно до момента, когато небостъргачите рухват близо до дома му…

Сред режисьорите участващи в “11 септември” са още израелецът Амос Гитай, французинът Клод Льолуш, но най-добър е откъсът на мексиканеца Алехандро Гонсалес Инариту. В неговата история няма образи. Екранът е черен и от време на време разкъсван от заслепяващи светкавици, в които виждаме хора, които се хвърлят в празното. Използвайки радикален експериментален подход, Инариту прибавя автентична фонограма от събитията. Наслагват се викове, последни послания към близките, молитви…

Това е смразяващо, ужасно емоционално и дълбоко разтърсващо. “Дали Божията светлина ни води или ни заслепява?” Добра тема за размисъл.

Нет Фокус