Мистичната река

Трима приятели от детинство, Джими, Дейв и Шон се срещат отново след смъртта на дъщерята на първия. Джими е бил в затвора, Шон е станал полицай, а Дейв така и не се е възстановил от шока преживян преди 25 години, когато е бил отвлечен и малтретиран от двама педофили. Днес той се оказва главен заподозрян в убийството на дъщерята на своя някогашен приятел.

Клинт Истуд е силно впечатлен от романа на Денис Лихейн, който му предоставя материал, за разработване на някои от предпочитаните му теми: фаталността, вината, отговорността, прибързаното раздаване на правосъдие.
Освободен от необходимостта да играе, режисьорът се концентрира върху постановката, опирайки се на забележителен актьорски екип. Резултатът е забележителна, модерна американска трагедия и със сигурност най-добрият му филм от “Непростимо” насам.

Първото достойнство на “Реката на тайните”, присъщо на творчеството на Истуд, е неговия маниер да взривява установените морални норми, независимо дали става дума за федералния закон или за този на католическата църква, традиционно сраснал с ирландската общност в Бостън. И единият и другият са твърде опростени и закостенели, за да се приспособят към сложността на човешките отношения. Вместо да имат умиротворителен ефект, тук те допринасят за усложняването на ситуациите.

Поредицата от събития е отприщена от един парадокс: от трите деца, именно Дейв е избран да стане жертва, защото е единственият, който казва истината. Този не-грях остава отпечатък върху двамата “късметлии”, до степен, че на моменти дори съжаляват, че не са били “избрани” те самите.

Фаталността приема формата на този квартал в Бостън, който в крайна сметка заприличва на затвор. Усилията на всеки един от мъжете да се измъкне от него са осъдени на провал, въпреки (или заради) тяхното обкръжение. В това отношения ролята на жените е определяща. Това е особено показателно в случая с Джими (Шон Пен), чиято съпруга Анабет (Лора Лини) поема голяма част от неговата отговорност. Именно тя, в един почти шекспиров диалог, разпръсква съмненията му и го тласка към действие. От двусмислеността на този акт ни побиват тръпки. И особено от изплуващата зловеща сянка на съда на линча, който позволява да се вземат “извънредни” мерки, за да се накаже една агресия. Дори с риск да сбъркаш и да страдаш от последиците. Такава е цялата история на Америка.

Нет Фокус