Завръщане в Студената планина

Любовта между Ейда, дъщеря на пастор отдадена на изкуството, и Инман, прост работник южняк, се ражда във време, когато американският Юг е забулен от облаците на Гражданската война. За Инман, който заминава на фронта, единственото духовно убежище е надеждата да се върне един ден в градчето, където Ейда го чака.

Антъни Мингела харесва добре написаните произведения и това се забелязва веднага. Неговият “Английски пациент” беше наситен с лиризъм, който остави малцина безразлични (нали помните дъжда от “Оскар”-и), а “Талантливият мистър Рипли” блестеше с ретро-елегантност. “Студена планина” се вписва в същата линия на класическия спектакъл, с бурни емоции, затворени между шумоленето на скъпи тъкани и земята, облякла войнишка премяна. Но при Мингела далеч не всичко е романтично и благоуханно, защото смъртта е почти толкова осезаема и пламенна, колкото и любовните чувства. Ръка за ръка, Ерос и Танатос владеят “Студена планина”.
Режисьорът отново подхваща романтичната, екзалтирана идея за необходимия баланс в крехкото равновесие между живота и смъртта, където съществуването е ръководено от неудовлетворими импулси, които лежат в сърцевината на трагедията.

Екранизирайки романа на Чарлс Фрейзиър, Мингела разполага с идеалните “въглища” за поддържане на сантименталния си огън. Към тяхната изтънченост се прибавя внушителен декор: този от Омировата Одисея като архетипен пейзаж за трагедия. Историята за завръщането на Инман, както тази на Одисей, и на Пенелопа, която го очаква като Ейда, превръща Студената планина в новата Итака, където режисьора призовава Боговете (или демоните) под формата на военновременното ежедневие.

В обляната в кръв Америка на Мингела, войната е обрисувана само в един силновъздействащ начален епизод, останалото е личната драма. Персонажите от “Студена планина” напомнят на романтичните фигури издялани на носа на кораб (Никол Кидман и Джъд Лоу, монолитни и чудесно заснети), но в съзнанието на зрителя се налага преди всичко фона на събитията. Диалозите притежават магнетичен лиризъм, но декора говори дори повече от думите и предвещава безмълно неумолимия ход на съдбата.

Нет Фокус