"Походът на Императорите" - между реалността и фантазията

Историята на императорските пингвини и техните размножителни навици е уникална. Съчетава в себе си елементи на любов, драма, смелост и приключение – всичко това в сърцето на Антарктика, най – изолираното и сурово място на Земята.
Този сценарии, предложен ни от природата се повтаря от хиляди години, но е открит от човечеството едва в началото на 20-ти век.

Историята на един вид, готов да жертва всичко, за да даде любов

Февруари е краят на лятото в Антарктика, ледът е размекнат и морето е достъпно.
Огромни ята от пингвини плуват в морските ширини близко до лъчистата повърхност. Гигантски айсберги хвърлят млечнобели сенки докато потъват в дълбините на океана.
Това е домът на императорските пингвини – в това спокойно царство, съжителствайки с калмари и риби.
През Март императорските пингвини изкачат от водата измежду ледените късове като торпеда.
Скоро, загубени сред бялата вселена, пинвините се събират на малки, разпръснати и унили групички. От ръба на леда те започват своя поход към вътрешността на континента. Движат се с малки крачки, като една процесия, пътувайки към въображаемите свещени земи. Оранжевите петна на главите им изглеждат флуоресцентни на слабата светлина на ледовете.  Около Антарктика океанът започва да замръзва......
Безкраен керван от императорски пингвини напредва през ледената пустиня в пълна тишина. Нито едно друго живо същество не може да съществува при този климат. Но императорските пингвини нямат избор. Трябват им седмици, да да изпълнят сватбените си ритуали и след това месеци, за да създадат свое потомство. Трите къси летни месеци са крайно недостатъчни. Така че, за да се размножава, всяка година безкрайната колона от пингвини има среща с най-тежката зима на планетата.
През ранният Април, след като са ходили дни наред, след като са изминали десетки километри и избегнали безброй опасности, керваните най-накрая достигат до земите за гнездене.
Дошло е времето за песни, съблазняване и чифтосване.



За добро или лошо
От птичи поглед колонията на императорските пингвини изглежда като малък остров, заобиколен от безкрайна белота. От Север колонията е защитена от архипелаг от тъмни островчета, от Юг са скалите на континента, а от Изток е разположен гледчер, разтилащ се до Антарктическия ледников шелф.
На края на този гледчер има стотици полу-отделени айсберги, които образуват една дълга дига. Тази гигантска бариера, висока над 300 метра, защитава колонията от северните ветрове, които постоянно духат в този район. Отвъд нея всичко е равно и бяло докъдето стига погледа.
На сутринта ледът е замръзнал, Той ще покрие морето над 160 километра, обграждайки целият континент докато трае зимата.
Единак върви през тълпата. От време на време той спира, навежда глава надолу и започва да тръби силно своята буйна и необуздана песен. След това вдига глава, започва да ръмжи и продължава своя път отново, докато неговата другарка не му отговори. Следват невероятни танци.
След песните те заемат възторжени пози, без да се интересуват от заобикалящато ги тълпа и за няколко минути остават неподвижни, като че ли се възхищават от своя нов партньор.
Размножаването за тях е състезание с времето. Затова всяко действие е ограничено. Ако не се срещнат навреме, всичко е загубено и размножаването трябва да се отложи за следващата година.
Много скоро навсякъде в колонията е пълно с оглушителни дуети. Танците спомагат за формирането на изключително силни връзки между партньорите. За това има две главни причини: първо – така те могат да разпознаят своя партньор -  в тази огромна тълпа събрана на толкова малко място за мъжкият не е много добре да загуби женската с която току-що е започнал да създава поколение. Въпреки невероятната врява на “сватбените” песни, всеки пингвин запомня с изключителна точност “гласовият подпис” на своя партньор и е в състояние да го открие по него измежду хиляди други. Пеейки, пингвинът дава на своя партньор “разпознавателен код”.
Съща така, пеещата птица отнема възможността на своя “съсед” да пее на неговата възлюбена по същото време.
След като приключат “сватбените”танци и всички двойки са образувани, няколко малки групи се отделят от колонията и тръгват към хоризонта. Това са женските, които не са успяли да си намерят партньор и бързат към океана преди да настъпи зимата.

Най – необикновената битка
Април и Май  няма да бъдат медени месеци.
Нощите траят почти четиринадесет часа и младите двойки оцеляват единствено с любов и сняг, без никаква храна, бавно изяждайки натрупаните си резерви.
В края на Май, когато снасят своето единствено яйце, женските са загубили повече от една трета от теглото си. Това е много критичен момент. В никакъв случай яйцето не бива да пада върху леда, защото само за няколко секунди ще замръзне. Затова женската незабавно плъзга яйцето върху стъпалата си и го скрива в “инкубатор” под корема си.
Мъжкият, който е загубил по-малко тегло от партньорката си, скоро ще поеме задълженията по опазване на плода от техния съюз. Той ще поеме един невероятен риск – да застане на леда за повече от 60 дни без почти да се движи, без да се храни, изложен на най-лошите климатични условия на Земята.
Единствената му утеха е, че всички мъжки индивиди от колонията ще правят същото.
Но преди това да се случи, двойката ще бъде изправена пред първото предизвикателство като родители –  изискващото изключителна координация прехвърляне на яйцето от майката върху краката на бащата. При това само един ден след като е било снесено.
Яйцето е крехко, повърхността неравна и изходът може да е фатален в случай на грешка, затова никой от тях няма право на провал.
След множество песни и танци, женската отстъпва назад и оставя яйцето на снега, където мъжкият трябва бързо да го качи върху стъпалата си, като използва за това своя клюн.
Тук има голяма опастност яйцето да замръзне, ако мъжкият не се справи бързо.
Дузините яйца, които остават върху леда след този ден са свидетелство за това, колко е труден този процес.
След като е отминало това предизвикателство, женската е свободна да поеме обратно към морето.  Тя е заначително по-слаба от времето, когато е започнала своя поход и сега трябва да стигне до водата, за да се нахрани отново. Преди да тръгне, за да е сигурна, че ще открие своя мъж и рожбата си когато се върне, двойките изпяват още една, прощална песен.
Това ще бъде един дълъг, труден и опасен поход.

Буря! Буря ли казахте?
За мъжките това е един ужасен период. Те не са се хранили от два месеца, а тепърва им предстоят още два месеца до следващата възможност да го направят отново.
Междувременно те трябва да ходят на петите си, с яйце върху стъпалата си и да се съберат заедно, за да се предпазят от студа. Демоните на зимата приближават колонията. На ден има не повече от два часа слабо слънце, а студът е неописуем – минус 57°C, със силен вятър, независимо от защитата на глетчера.
В Антарктика има ветрове, които набират сила през хилядите километри, през безкрайната белота и равнина на континета Когато достигнат до колонията те са най – силни. Ветровете удрят глетчера, изкачват се по него и се спускат със скорост от 160 до 240 км/ч. Снегът започва да лети навсякъде и всичко става една безкрайна белота, в която се губи всякаква представа, умират всички усещания. Колонията се превръща в безформена маса, коята е невидима на повече от 5 метра.
За да оцелеят, императорските пингвини се групират във формация стил “костенурка”. Сгушват се всички заедно. Огромната маса от събрани заедно пингвини леко се вълнува през цялото време. За да се избегне оставането на едни и същи индивиди накрая, които да поемат “удара” на вятъра, през цялото време колонията бавно се движи и се върти като охлюв. Неусетно, тези които са в средата се озовават на първата редица и обратно. Всичко това се извършва много внимателно, защото докато се борят с вятъра и хлъзгавият лед, те през цялото време крепят върху ходилата си яйцата и се придвижват само върху петите си.

Пътуване до края на Ада
Междувременно, женските се придвижват по леда през ноща, търсейки морето.
Тяхното пътуване също не е лесно. Ледът върху морето не е гладък. Те трябва да преминават през хълмове и падини, пробиват си път през невъобразими препятствия, които само природата е в състояние да създаде.
Най-лоши да цепнатините, образували се между два ледени къса. Тези цепнатини са покрити с много тънък лед, често размекнат по средата. Преди да преминат през всяка една от тези цепнатини, женските дълго се колебаят, докато накрая някоя от тях не се престраши и не се хлъзне по корем върху този тънък лед.
Веднъж достигнали до края на леда, женските трябва да внимават много да не бъдат атакувани от леопардовия тюлен, които също търси храна.
След като достигнат до “полиния” – област с открита вода сред леденото море, женските пингвини се нуждаят само от две седмици, за да придобият отново сили и да съберат достатъчен запас от храна, който да им позволи да отгледат своето пиленце.
След това те отново трябва да се върнат в колонията, да открият своята рожба и да го нахранят.

На края на силити си
В колонията мъжките все още гладуват с яйцата, които пазят върху стъпалата си. Зимата е в апогея си.  Единици от мъжките устояват сами на силните ветрови и невероятно студеното време, с температури достигащи до -101°C.
До средата на Юли, мъжките стоически са гладували почти 120 дни. Също така е осигурявал за своето яйце постоянна инкубационна температура от  35°C през 64 от тях.
Най-накрая яйцето се излюпва. Като допълнение към нуждата от защита срещу студа и вятъра, малките са и гладни. И секретите, които бащата е в състояние да отдели са недостатъчни. То няма да издържи с тях повече от няколко дни и всичко ще бъде напразно, ако майката не се появи навреме. Ако тя закъснее, бащата ще изостави малкото и ще напусне колонията преди да достигне критичното ниво на глад, след което няма да е в състояние да се върне до морето и да се нахрани.
Когато най – накрая женската се върне в колонията и намери своя мъж между хилядите други чрез “гласовият подпис”, първото нещо, което тя прави е да повърне за своето дете малко от скъпоценната храна, която е донесла при своето пътешествие.
След като малкото се нахрани, то трябва да бъде прехвърлено още веднъж от единия родител на другия със същата грижа, както когато е било яйце. И сега, също както тогава, ако малкото бъде изложено на студа прекалено дълго, то ще замръзне и ще умре.



Семейни прилики
Най-накрая освободен от всякакви задължения, мъжкият императорски пингвин може да се погрижи са себе си. Той се отправя на поход към океана, където го очаква храна.
Но преди да тръгне има едно последно нещо, което трябва да направи – да научи детето си на своята песен. Малкото трябва да запомни тази песен, защото когато бащата се върне, то ще бъде само, изоставено в “детската стая” сред стотици други пилета, които изглеждат точно като него. Малкото и баща му трябва да се познаят, защото пилетата могат да бъдат хранени само от техните собствени родители, които се редуват, така че този урок трябва да е ефективен.
Походът на мъжкия до морето изглежда безкраен. Той ще се сблъска със същите препятствия, с които се е срещнала преди това и женската. Ако лошото време се задържи, походът ще продължи дори още по-дълго и много ще умрат. Това е поход, който много от мъжките не издържат, с което се обяснява и голямото несъответствие в броя между мъжките и женските императорски пингвини.
Когато се върне в края на Август (мъжките отсъстват само за около 20 дни) идва ред на майката да напусне с цел да събере храна за своята рожба, която сега е в “детската стая” – една своеобразна “мини костенурка” формация, в която малките пингвинчета се топлят едно друго.
Докато пораснат достатъчно, за да се хранят сами, майката и бащата се редуват да донасят храна за своето дете.
В средата на Декември настъпва сезонът на топенето и ледът отново става вода.
В колонията малките започват да се отдалечават все повече и повече и да се връщат в колонията само за да се нахранят.
Гигантските буревесници са се появили около колонията през последните дни и всеки ден взимат своите жертви измежду отдалечилите се малчугани.
Сякаш за да прибавят допълнително мъка, те нападат само живите пиленца, защото дузините телца, които лежат наоколо са толкова дълбоко замръзнали, че хищникът не успява да ги изяде.
За по-малко от три седмици малките порастват значително и вече могат сами да се гмуркат за храна.
Но трябва да минат още четири години, за да могат да се присъединят към колонията и да се размножават.
Февруари. Вече е лято. Настъпват мирните дни. През Март целият цикъл ще започне отново.....