Интервю Франсоа Озон

„5х2” е една история разказана отзад напред. Тази концепция ли беше отправната точка?
Не, в началото исках да направя друг филм - за една влюбена двойка. Вече бях експлоатирал темата в „Капки вода върху горещи камъни”, адаптация върху пиесата на Фасбиндер, написана, когато е бил на 19. Неговото зряло виждане за любовта беше жестоко и изпълнено с разочарования, което на мен ми хареса.  С „5х2” исках да представя любовта по различен начин, без да навлизам в много обяснения. Изглеждаше ми твърде лесно да покажа, че рутината е тази, която убива любовта. Тя благоприятства това, но по-скоро е външен симптом, който прикрива дълбоките различия между двама човека. Истинските причини се крият дълбоко и аз се интересувах именно от това. Исках да заснема важни моменти в живота на една двойка, а не да прокарам рутината като основна линия.

Какво ви накара да разкажете историята отзад напред?
Бях впечатлен от начина, по който Джейн Кампиън направи „Приятелки” – ТВ драма, която разказва за приятелството отзад напред. Двете момичета се разделят в началото, а после филмът ни връща към началото на тяхното запознанство. Историите, разказани отзад напред често натрупват известно напрежение – карат те да очакваш финалните разкрития. Във филма на Кампиън основното разкритие беше, че двете жени не произхождат от една и съща социална прослойка. Впечатли ме точно този подход към приятелството – завръщането към началото, към неговото зараждане, когато почти забравяш, че това приятелство е обречено и можеш отново да повярваш в него. Това ми се стори идеален начин за представяне на една любовна история.

Защо?
Когато една любовната история приключва и започваш мислено да се връщаш назад, обикновено се концентрираш върху последните събития, тези които са около кулминацията на скъсването. А да започнеш от края и постепенно да се връщаш назад, до първата среща, ми се видя добър подход за достигане до един ясен и откровен прочит на една любовна история. Когато се връщаш назад, разказът става по-лек и почти идеализиран. Исках публиката да види цялата гама от емоции, през които минават двама души в съвместния си живот: безразличие, отвращение, страхопочитание, ревност, съперничество, близост, привличане… Също така исках всеки епизод да отразява различен стил от киното. Започнахме с напрегната психологическа драма, после преминахме към по-социална трактовка, в традициите на френското кино, а за сватбения ден използвах примера на американските филми. Беше много забавно да започнем филма с най-силната сцена и да наблюдаваме дали драматичната прогресия ще действа при подхода отзад напред. На снимките се шегувахме, че „започнахме с Бергман, а ще завършим с Льолуш”.

Както и във филма „Необратимо”, вашата отправна точка е раздялата и се връщате назад, към началото. Но във филмите на Гаспар Ное щастието е разрушено от външни събития, докато във вашия филм причините се крият в самата двойка.
Да, и именно затова не искам да пресилвам значимите събития. Опитах се да не акцентирам върху възловите моменти в действието - когато Марион спи с американеца или Жил не се появява на раждането на детето им – исках да ги представя по-дискретно, за да не си каже зрителят „Аха, това е причината за раздялата”. Филмът трябваше да остане отворен и да избегне обясненията, за да не се наруши неговата структура. Зрителят сам трябва да попълни липсващите полета между епизодите, с картините на собствения си опит.    

От една страна искате да дадете достатъчно детайли на зрителя, за да си изгради картината, но не много, за да се запази структура. Кога решавате какво да сложите и какво да пропуснете?
По време на писането на сценария, на снимките и на монтажа. Главната цел беше да се избегнат подробните обяснения на връзката, да няма такива пояснения в диалога. Предизвикателството беше да използваме техниката на обратния разказ, без да изпадаме в психоанализа. Не исках да превръщам историята на раздялата в трагедия. По-важното е този опит да се предаде на зрителя и дори се надявам, че след последната сцена зрителят остава с желанието да преживее отново историята на тази връзка, да повярва отново в нея.

Защо решихте да използвате италиански песни като интермедия между сцените?
Първоначално филмът трябваше да се казва „Ние двамата” – иронично заглавие, като препратка към едно френско списание. Дори бях заснел доста корици на списанието, но по-късно се отказах да ги използвам. И понеже се нуждаех от нещо ведро, за да се намалят тъмните краски на някои сцени и се сетих за италианските песни, с тяхната свръх сантименталност. Във филма мъжът страда повече и затова избрах песни, изпълнявани от мъже. За разлика от френските любовни песни, повечето красиви и трогателни италиански любовни песни са изпълнявани от мъже.

След като заснемате първата сцена на филма правите петмесечна пауза. Защо?
Да снимаме по този начин беше голям лукс. Започваш снимките, спираш, дописваш някои сцени, после ги редактираш и започваш отново да снимаш. Този метод на работа се оказа доста успешен, особено при този филм, защото след като написах първите три части много бързо, блокирах и то точно върху сцената на първата среща. Имах неясна идея, че когато се срещат, Марион може да е в траур заради приятеля си. Но ако вмъкнех нещо толкова важно, хората щяха да интерпретират по съвсем различен начин филма. Дългата пауза ме опази от такива „лесни” сценарни решения и даде на актьорите време за да се подготвят физически за сцените, в които трябва да са по-млади.

Как избрахте актьорите за филма?
Първоначалният ми порив беше да търся звезди, но бързо осъзнах, че се нуждая от актьори, които не са толкова познати, за да улесня идентификацията на зрителя с героите. По-важно беше да открия подходящата двойка, отколкото да поканя този или онзи известен актьор. Трябваше да открия двама души, които изглеждат съвсем естествено заедно, двама души между които има химия и близост. Това е много просто – слагаш двама актьори един до друг и казваш „Да, това става”.  За пробните снимки използвах сцена от „Сцени от един семеен живот” на Бергман. Героинята на Лив Улман е дала документите за развод на съпруга си и обсъждат кой ще вземе часовника. Въпреки че двамата имат други увлечения, те отново правят любов и близостта им се завръща. Те все още са много привързани един към друг. Това е много вълнуваща сцена, защото дава възможност на актьорите да изразят много различни и дълбоки чувства.

Кои роли на Стефан Фрес и Валерия Бруни Тедески ви насочиха към тях?
Гледах Стефан в една пиеса на Ясмина Реза. Той беше едновременно очарователен и хаотичен. Когато му направих пробни снимки веднага усетих, че има силно присъствие на екрана. Той е много мъжествен и едновременно с това деликатен и дори има нещо детско в очите му. А за Валерия имах усещането, че въпреки нейната свръхексплоатирана уязвимост, тя притежава могъща сила. И ми беше интересно да използвам точна тази двойнственост. Тя е изиграла много роли, които са налагали да тушира женствеността и красотата си. В този филм аз исках от нея да се разкрие физически, с цялата й прелест.