Беззаконие

С визията на „Обществени врагове”, „Бони и Клайд” и дори „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд”, драмата за сухият режим „Беззаконие” не се оказва равна по качества на нито един от тях, въпреки че е едно непретенциозно и порядъчно упражнение в жанра.

Не разбирайте погрешно: адаптацията на Джон Хилкоут по драматизираната семейна история от Мат Бондурант – „Най-мократа страна на света” има много добри страни, включително възвишения визуален стил, който феновете на Хилкоут очакват от режисьора на „Предложението” и „Пътят”.

След това идва Том Харди, който наскоро видяхме да се крие зад маска в „Черният рицар: Възраждане”, а тук можем да го видим и чуем напълно като лидера на група братя, контрабандисти. Ако репликите му възлизат на едва разбираеми мърморения и ръмжене, той отново прави незабравимо екранно присъствие.

Също така Гай Пиърс, който напоследък прави толкова изразителни поддържащи роли, във всичко от „Войната е опиат” до „Животинско кралство” - отново изкарва максимума от това, което му е дадено. А в случая, апетитна роля като перверзен човек на закона.

И въпреки всичко това, едно неизбежно чувство на „и какво от това?” се прокрадва рано в „Беззаконие”, почти веднага, след като Шая Лебьоф започва своя безжизнен разказ. През 1931 г., във Франклин Кънтри, Вирджиния, Джак Бондурант (Лебьоф) и големите си братя Хауърд (Джейсън Кларк) и Форест (Харди) разпределят времето си между управлението на семейната бакалия и доходен контрабанден бизнес с алкохол.

Подреден живот, който е заплашен с пристигането на специален агент Чарли Рейкс (Пиърс), богаташ от Чикаго с папийонка, ръкавици от лавандула и умопобъркано пронизително кикотене. Неговата противоположност е Флойд Банър (Гари Олдман), знаменит престъпник, идол на Джак Бондурант, а по-късно и негов помощник.

С пропит в сепия образ, ритуална жестокост и митологизиран портрет на братската солидарност, „Беззаконие” съответства на всички правила, ръководещи гангстерския жанр, с много екшън и романтика. Това е такава кървава валентинка за убийства, контрабандизъм и мъжка суета, която или може да стане класика като „Проходът на Милър” или „Бони и Клайд”, или сносен, но недостоен за отбелязване конкурент. „Беззаконие” спада към втората категория, само защото върви по толкова добре отъпкана територия, без да открива нищо ново или изненадващо.

Въпреки колоритната история на Бондурантите, никой от тях не излиза над повърхността като нещо повече от шаблон. „Беззаконие” също така включва две жени  - мистериозната Маги Бофорд (Джесика Частин), която изглежда прекрасно, но сякаш няма нищо друго за правене освен наливане кафе, белене на картофи и многозначно гледане към Том Харди.

Мия Вашиковска поне печели повече от интересната си героиня - невинно момиче на има Берта, което редовно ходи на църква и открива дивите си черти, след като започва да приема вниманието на Джак.

Пиърс, Олдман и Дейн ДеХанн, като най-добрия приятел на Джак – Крикет, изнасят страхотни изпълнения, но това са едни от малкото моменти в „Беззаконие”, когато зрителите забравят, че гледат хора, прокламиращи пиеса. Още повече, Ник Кейв, който пише сценария и композира музиката, изглежда несигурен, дали „Беззаконие” трябва да излъска мита за Бондурантите или да го критикува – проблем, който се отразява и в музиката, варираща между суровостта на химна за Берта и рязката съвременно звучаща фолклорна музика.

Предишната колаборация на Кейв с Хилкоут бе по „Предложението” – австралийски уестърн, който се усещаше като смело преоткриване на жанра. За разлика от него, „Беззаконие” не се усеща като нищо ново, а по-скоро като преразглеждане на стари неща. Филм за хора извън закона, който трябваше да бъде разработен по-смело.

Ан Хорнадей, The Washington Post
превод – Стефан Димов