Като в приказка - “Невероятната съдба на Амели Пулен”

Най-прекрасните бисери често се раждат в изкорубени мидени черупки. Това не означава, че предишните истории на Жан-Пиер Жьоне не струват. Напротив. Но съгласете се, че е странно режисьорът на “Деликатесен”, “Градът на изгубените деца” или “Пришълецът: Завръщането” - мрачни, дори мизантропски филми, да създаде такава слънчева, оптимистична и човеколюбива приказка като тази за Амели Пулен.

Ако сте предани киномани ще разпознаете в “Невероятната съдба на Амели Пулен” множество намигвания и поклони към различни образци на световното кино (или към техните творци). Но това не е задължително. Хубавото на шедьоврите е, че дори за първи път да влизате в киносалон, пак ще откриете нещо за себе си на екрана.
Малката Амели си има своите странни хрумвания. Голямата Амели решава да ги приложи за благото на човечеството. Когато един ден открива тайник в стената на жилището си, а в него забравена кутия с детски съкровища - това променя живота й. Всеки си получава заслуженото, макар и по необичаен начин: едно порцеланово джудже обикаля света, продавачка на цигари се сдобива с мъжко внимание, лошият зарзаватчия едва не полудява, а един събирач на чужди лица открива своето момиче… И всичко това, примесено с живописните улици на Монмартър, чудесното актьорско присъствие и вълшебна музика за душата.

Въпреки отличната история и превъзходното режисьорско решение, “Невероятната съдба на Амели Пулен” може би нямаше да е същият без лъчезарното личице на Одри Тоту - едновременно лукаво и по детски наивно. Нейната Амели гледа света през розови очила, но се страхува да види възможността на своето щастие в него.
В началото на XXI век, когато и реалността и киното ни заливат със стрес и насилие, удоволствието да попаднеш в един приказен свят, изпълнен с топлота и сърдечност си е истински филмов празник.