Звезди

Дата на раждане - 07.03.1941
Място на раждане - Москва, СССР (сега Русия)

Андрей Миронов се ражда в актьорско семейство. Баща му, Александър Менакер, започва артистичната си кариера с музикални номера, след това започва да съвместява изпълнителската работа с режисьорската. Майка му, Мария Миронова, завършва театралния техникум ”Луначарски” и отначало играе в Театъра на съвременната миниатюра, после във втория МХАТ и в Московския държавен мюзикхол. Дар за жените Менакер и Миронова се запознават в току-що създадения в Москва Държавен театър на естрадата и миниатюрата, където и двамата са сред първите назначени. Тогава се ражда и знаменитият им естраден дует. Три години по-късно се ражда и Андрей. При това може да се каже, че се ражда в театъра. До последния ден на бременността си Миринова излизала на сцената и родилните болки започнали по време на едно такова представление. Едва успели да я заведат до родилния дом. Всъщност Андрей се ражда на 7 март, но родителите му решили: „Ще го запишем на 8-ми. Нека бъде подарък за жените”. И той действително става такъв – рядко представителките на нежния пол успявали да устоят пред огромното му обаяние… Несъстоялият се дебют в киното През 1948 година Андрей, тогава все още с бащината си фамилия, Менакер, тръгнал на училище. След две години започва така нареченото „лекарско дело” и добри хора от градския съвет посъветвали родителите да сменят фамилията на момчето. Така Андрей станал Миронов. Детството на бъдещия актьор било типично: събирал значки, играел футбол, не обичал математика, физика и химия и бягал от училище, за да ходи на кино. Това, което отличавало Андрей от другите момчета, била изключителната му чистоплътност, която си останала черта на характера му за цял живот. През 1952 г. режисьорът А. Птушко започнал снимките на филма-приказка „Садко”. За снимките в масовката подбрал няколко деца, в това число и Андрей. Момчето трябвало да изиграе просяк и да облече разкъсан чувал. Само че Андрей не можел да облече мръсния парцал на голо. Когато режисьорът видял под чувала съвременна тениска, веднага надал страшен вик (Птушко по принцип доста крещял по време на снимки) и момчето било изгонено. Дебютът в киното не се състоял… Разбира се, актьор! Андрей Миронов от малък се прехласвал по театъра. Почти всяко лято момчето прекарвало в Пестов, където родителите му почивали в станцията на театъра. Там виждал прочути актьори от МХАТ. В училище с удоволствие участвал в театралния кръжок, организиран от класната ръководителка Надежда Георгиевна Панфилова. Първата му роля на училищната сцена била впечатляваща - Хлестаков от „Ревизор”. През 1958 г. Андрей завършил училище и подал документи в Театралния институт „Щукин”. Удивително, но в приемната комисия не знаели, че той е актьорски син. Първото прослушване започнало неуспешно. Едва Миронов влязъл в аудиторията и от носа му рукнала кръв. Все пак Андрей взел изпита (с „отличен”) и бил записан в първи курс в класа на Йосиф Рапопорт. Старателният и възпитан юноша не блестял с особен талант - в курса имало други лидери. Но Андрей много се стараел. Мечтата му била да завърши с пълно отличие. Ако получел четворка (по петобалната система), веднага се явявал отново.Сред съкурсниците си Андрей се отличавал с маниакалната си акуратност – винаги изгладен, избръснат, парфюмиран. От училище се прибирал предимно с такси, макар и често да му се налагало да взима пари назаем. Дебют в киното Независимо че ръководството на училището категорично забранявало на студентите да се снимат в киното (Татяна Самойлова дори била изключена за това), мнозина се опитвали да попаднат поне в масовката на някой филм. Не и Миронов. Веднъж кандидатствал за роля в филма на Яков Сегел «Прощайте, голуби», но не бил избран. Възможно е това да е повлияло на хладното му отношение му към киното, а може и в паметта му да са останали неприятни спомени от неуспешния кинодебют в детството. И все пак в четвърти курс Миронов накрая се снимал в киното. При това ръководството се отнесло благосклонно – Андрей бил отличник, а му помогнало и застъпничеството на влиятелните родители. Открил го режисьорът Юлий Райзман. Филмът се казвал „А если это любовь?”. Ето какво си спомня самият Миронов: „Макар и ролята ми да беше много малка, Юлий Яковлевич веднага ме помоли да измисля биография на героя си. Атмосферата на снимките беше прекрасна и много сериозна. Текстът ми не беше голям и аз се стремях да компенсирам това в прекъсванията между снимките: шегувах се, развличах колкото мога снимачната група – стараех се с всички сили. След поредната ми шега Юлий Яковлевич дойде при мен и тихичко каза: „В живота артистът е длъжен да говори много по-малко. Трябва да остави нещо за сцената и за екрана. Не се хаби напразно!”. Театърът на сатирата Пре 1962 Миронов завършил. Мечтаел да попадне в театър „Вахтангов” и много се разстроил, че не го взели. Дълго не можел да реши кой друг театър да избере, но вместо него решил случаят. Една вечер в дома на драматурга А. Арбузов, където Андрей бил с родителите си, се запознал с режисьорката от „Сатирата” Валентина Плучек. Щом разбрала, че още не е решил какво да прави, Плучек го поканила в своя театър. Скоро Миронов дебютирал с ролята на Гарик в „24 часа в сутки”. Последвали роли в в „Дамоклев меч”, „Льве Гурыче Синичкине”, „Проделках Скапена”, в „Клопе”. Но истинската театрална популярност дошла с ролята на Тушканчик в „Женский монастырь” (1964). Кино - 1971-1973 До този момент Андрей Миронов успял да се снима в още един филм – в „Мой младший брат” на Александър Зархи. Това била първата му сериозна роля в киното. Скоро на екраните излязла комедията на Генрих Оганисян „Три плюс два”, в която Миронов играе един от тримата приятели, ветеринарят Роман. По-нататък киносъдбата на актьора потръгнала благополучно. Снимал се, макар и не много често, но редовно. През 1965 в свой филм го поканил Елдар Рязанов. Миронов получил ролята на дребния мошеник Дима Семицветов в комедията „Пази се от автомобил”. Лентата имала огромен успех, а ролята на Миронов била определена от критиката за една от най-добрите във филма. По признание на самия режисьор, в сценария този образ бил описан доста едноцветно и именно талантът на нашия герой му помогнал да направи от ролята шедьовър. Същата година Миронов имал прекраснната възможност да нпарави още една забележителна роля в киното - във филма на Марлен Хуциев „Юлски дъжд”. За негово голямо съжаление, обаче, не бил избран за ролята. Но така или иначе популярността на Миронов растяла. Ролите в киното идвали една след друга, при това във всяка актьорът се представял в различно амплоа. В историко-биографическия филм „Год как жизнь” (1966) изиграл образа на Фридрих Енгелс; в ироничната фантасмагория „Таинственная стена” (1967) изиграл сержант Карпухин; в комедията „Урок литературы” (1968) бил Феликс; накрая, в знаменитата комедия на Леонид Гайдай „Диаментената ръка” се въплътил в мошеника Генади Козодоев, по прякор Графа. Удивително, но именно ролята на Козодоев направила Миронов любимец на публиката. Актьорът я изиграл толкова обаятелно, че никой не можел да остане равнодушен. По-късно Миронов казвал: „Много ми е мъчно и трудно да се примиря с мисълта, че за много зрители най-голямото ми постижение в киното е „Диаментената ръка”. Наистина ми е много болно за това”. Впрочем, именно в „Диаментената ръка” се състоял и дебютът на Миронов като певец. Той изпълнил песента „Остров невезения”. Леонид Гайдай не смятал да включва песента във филма. Променил решението си по съвет на Юрий Никулин и постъпил правилно - песента веднага станала необикновено популярна, а Миронов започнал често да пее - и от екрана, и от сцената. Първият брак През 1971 г. Андрей Миронов се оженил. Съпруга му станала актрисата от Театъра на сатирата, 24-годишната Екатерина Градова - зрителите я помнят като радистката Кет от прочутия сериал „Седемнайсет мига от пролетта”. Екатерина Градова си спомня: „Бяхме много влюбени. Бракът ни беше кратък, но не всичко, което е кратко, остава без следи и продължения. Случва се един миг да прерасне във вечност, а десетки преживени години да не доведат до нищо. Нашият брак беше увековечен с раждането на дъщеря ни Маша. Андрей беше много консервативен в брака ни. Не ми разрешаваше много неща, не обичаше да вижда в ръцете ми чаша вино или цигара, казваше ми, че съм длъжна да бъда прекрасна „като утрото”, а пръстите ми трябва да миришат на ягоди или на парфюм. Учеше ме да пера, да готвя и да чистя така, както го прави майка му. Беше много нежен и симпатичен мъж, и смешен баща. Андрей се страхуваше да остава насаме с малката Маша. На въпроса ми защо, отговаряше: „Обърквам се, когато жените плачат.” Бракът на Андрей Миронов и Екатерина Градова не продължил дълго. Разделили се още през 1974 , а разводът бил оформен официално през 1976. Екатерина Градова признава: „Бяхме млади, не оценявахме някои ценности, не можахме да запазим семейството си. Аз виня само себе си, защото ние, жените, трябва да сме по-силни. Гордостта ми попречи да погледна мъдро на ситуацията, да си обясня някои сложности на семейния живот, да разбера особеното дарование на мъжа ми и неговата младост.” Популярността В началото на 70-те популярността на Андрей Миронов вече била невероятна, но актьорът продължавал да се държи скромно и интелигентно. Екатерина Градова си спомня: „Андрей умееше да уважава хората. Дори когато ставаше дума за почиващ си направо на тротоара пиян господин, той намираше за него няколко думи с дружелюбен хумор. Никакво високомерие и презрение - струва ми се, че той и на сцената се затрудняваше с предаването на тези чувства... И още едно уникално за цялата му „звездност” качество – той винаги се съмняваше в себе си. Нямаше нито една роля (поне докато живеехме заедно), при подготовката за която да не започваха съмнения: „Ще ме махнат.” И го казваше съвсем искрено. И когато го питах: „Теб? А ского ще те заменят?”, той започваще да изброява фамилиите на колеги, искрено убеден, че при друга трактовка всеки от тях би могъл да го замени. Това негово качество ме поразяваше.” Андрей никога и за никого не каза една лоша дума... При него това беше в кръвта му, буквално му прилошаваше, щом чуеше сплетни. „Не взимай участие, не обсъждай, не съди!” Имахме следния случай. В театъра даваха звания – заслужили артисти, народни. Андрей, който играеше основния репертоар, не получи никакво звание! Аз побеснях и започнах да се възмущавам , че ето на, мнозина получиха - и твоята партньорка в много спектакли Наташа Защипина също, а ти - не! Той ме погледна с ласкавите си очи и каза: «Катенка! Наташа Защипина е прекрасна актриса, аз много я обичам и ценя и няма да ти нозволя да я обиждаш и да се опитваш да ни развалиш отношенията!” Още кино От началото на 70-те години режисьорите започват буквално да се влюбват в Андрей Миронов. През 1971 излизат няколко филма с негово участие, сред които героично-приключенският на Владимир Бичков „Достояние республики”. В този филм той играе една от най-романтичните си роли – бившият придворен учител по фехтовка, по прякор Маркиза. Тук Миронов успява да изрази практически себе си – красивият, добър, хазартен и скрито нежен, максималист по душа, непризнаващ половинчати дела и чувства. И неслучайно героят му мигновено става кумир на тогавашните момчета. Как виртуозно владеел шпагата, как класно се биел и стрелял! А песента му „Песенка о шпаге” веднага се превърнала в шлагер, издадена била в милионен тираж и звучала едва ли не от всеки прозорец. Същата година Миронов се снимал и в комедията на Елдар Рязанов „Старци-разбойници”. Ролята била епизодична, но благодаренние на таланта на актьора се запомнила от зрителите. А след две години Рязанов отново поканил Миронов в своя комедия. Вече за главната роля. Във филма „Невероятните приключения няа италианци в Русия” той изиграл лейтенанта от криминалната полиция. Струва си да се отбележи, че в този филм Андрей Миронов изпълнявал всички рисковани трикове сам, без дубльор. Италианските актьори изпадали в шок, докато гледали какво прави „побърканият руснак”. Миронов излизал от кабината на противопожарния автомобил, движещ се с 60 км в час, по аварийната стълба се прехвърлял на покрива на движещата се успоредно „жигула” и влизал в нея. Дори за опитен каскадьор това бил сложен трик. Спускал се от шестия етаж на хотел „Астория” в Ленинград, висял от моста на една ръка, а под него минавал параход… Филмът „Невероятните приключения на италианци в Русия” излязъл на екраните в СССР през 1974 и веднага станал един от лидерите в борбата за зрителски интерес с 49,2 млн. продадени билети. Без да преувеличаваме, основната част от публиката отивала да гледа Миронов. Затова неслучайно същата година му дали званието „Заслужил артист на РСФСР”. След „Италианците” Рязанов започнал снимките на „Ирония на съдбата, или честита баня!”. За ролята на Иполит планирали Миронов, но актьорът прочел сценария, внезапно се отказал от тази роля и поискал да изиграе Женя Лукашин. Рязанов не можел да му откаже. Но още в началото на пробните снимки режисьорът разбрал, че тази роля не е за Миронов. Просто нямало той да произнесе: „Аз с жените никога не съм имал успех…” и някой да му повярва.. В резултат ролята получил Мягков. Вторият брак С Лариса Голубкина, актриса от Централния театър на Съветската Армия, известна на цялата страна с ролята на Шурочка Азарова във филма „Хусарская баллада», Андрей Миронов се сближава през 1974 год. По това време вече е напуснал първото си семейство, Голубкина също е имала предишен брак, от който е родила дъщеря, също Маша. Лариса Голубкина си спомня: „Андрей ми подаряваше кошници с цветя още в института. В продължение на десет години ми направи 4 предложения. Аз казвах: „Не!” Защото не исках да се омъжвам. Говорех му: „Защо ни е да се женим? Аз не те обичам и ти не ме обичаш.” Той казваше: „По-нататък ще се заобичаме. Ще се оженим и ще се обикнем.” И така стана... Омъжих се за Андрей, когато вече минавах 30, но броя това за свой първи брак. Всичко, случило ми се преди, беше просто несериозно. Миронов осиновил нейната дъщеря и така станал баща на две Марии - Маша Миронова и Маша Голубкина. Впоследствие и двете става известни актриси. Заложник на образа През 70-те години Андрей Миронов се снима много в киното. След „Итарлианците” играе в „Лев Гурыч Синичкин”, „Соломенная шляпка” и „Небесные ласточки”, в „Дванайсетте стола” и „Обикновено чудо” на Марк Захаров, както и във филмите на Наум Бирман „Шаг навстречу” и „Трима души в една лодка, без да броим кучето”. Всички те били приети много добре от зрителите и до днес си остават любими за мнозина. Само че, както може да се забележи, на Миронов предлагали предимно комедийни и/или музикални роли. Много песни от тези филми в негово изпълнение се превръщали в шлагери, като например „Женюсь”, „Белеет мой парус, такой одинокий”, „Бабочка крылышками бяк-бяк” и др. Впрочем, по време на изпълнението на тези песни Миронов често демонстрирал чудеса на пластиката в танцуването. Може би си спомняте танца му, докато пее „Остров невезения” в „Диаментената ръка”! Зрителите го обожавали – какво повече му трябва на актьора? Но Миронов чувствал, че режисьорите не използват истинския му потенциал. Още от „Пази се от автомобил” и „Диамантената ръка” те свикнали да го виждат в образа на лекомислен авантюрист. Режисьорите безжалостно експлоатирали този образ от филм във филм. Редките случаи на второстепенни роли, като например в „Тени” (1972) и „Повторной свадьбе” (1976), били по-скоро изключение и трудно можели да се нарекат успешни. За работата си в мелодрамата на Георгий Натансон „Повторная свадьба” Миронов разказва: „Зрителите са свикнали, че играя предимно комедийни рола. Но в „Повторная свадьба” влязох в драматична роля. Героят ми напуска семейството си, а после на финала се завръща обратно. А жената, с която се е надявал да намери щастие, се самоубива. Герои от този род обикновено са абсолютно отрицателни. Цинични, равнодушни - казано накратко, подлеци. Така излезе и в този филм. Макар че аз, казано честно, се стремях към друго. Нали не трябва да забелязваме в човека само черното или бялото, не трябва да оценяваме постъпките му така категорично... Аз се опитвах да покажа, че има нещо хубаво и в моя герой. Но когато гледах готовия филм, разбрах, че не съм успял и усилията ми са отишли напразно.” Отсъствието на сериозни роли измъчвало Миронов. Той мечтаел да се снима при Андрей Тарковски, но режисьорът не виждал в него „свой” актьор. Не го канел и Никита Михалков, и други „сериозни” режисьори. Самият актьор оценил по следния начин положението си в киното в едно интервю от средата на 70-те години: „От гледна точка на откриването на нови възможности киното не ми е дало много... За разлика от театъра, в киното ме използват – засега – еднопланово.” Болестта Първите сериозни признаци на болестта на Миронов били открити в края на 70-те години. Малко по-рано, по време на гастроли в България, една гадателка в ресторант му съобщила: „Вие сте постигнали много, но това не е предел. Ще направите още много. Но имайте предвид, че здравето Ви не е добро. Трябва много да внимавате!” За съжаление, Миронов не приел това сериозно (а и бил твърде зает с работата си). През есента на 1978 г., по време на гастроли в Ташкент, се случил първият мозъчен кръвоизлив. В болницата лекарите поставили диагноза - менингит. През декември Миронов отново се появил на сцената в ролята на Чацки и зрителите направо го засипали с цветя – живи цветя - през декември! В началото на 80-те по цялото тяло на Миронов внезапно се появили страшни фурункули. Болестта била толкова тежка, че на актьора му било трудно да се движи. Пробвали какви ли не терапии, но нищо не помагало. Андрей Миронов се обърнал за помощ към знаменитата Джуна, но и нейните способности се оказали недостатъчни. Накрая Миронов се решил на тежка операция – лимфаденектомия, чрез която под обща упойка му премахнали лимфните възли, там където имало хронична инфекция. Състоянието му се подобрило. Кино и театър през 80-те 80-е години били най-трудните в живота на актьора. Независимо от тежкото си здравословно състояние, той продължавал да работи активно в киното, театъра и непрекъснато гастролирал из цялата страна. За съжаление, не всичко, което е направил през 80-те, може да се нарече успешно. Сред успехите са изпълнените с истински лиризъм роли във филмите „Будьте моим мужем”, „Сказка странствий”, „Моят приятел Иван Лапшин” и „Човекът от булеварда на Капуцините”. В комедията на Алла Сурикова „Будьте моим мужем” той е умният и внимателен детски лекар Виктор, който докато почива на море, среща любовта. В романтическата притча „Сказка странствий” Миронов играе Орландо - весел и добър ллечител, поет и философ, помагащ на девойката Марта да намери своя брат. Филмът на Алексей Герман „Моят приятел Иван Лапшин” е отделна тема. А. Вислова пише: „Миронов удиви мнозина, макар новаторската естетика на филма донякъде да избутва на заден план впечатлението от ролята на актьора... Миронов „влиза” във филма почти органично - дотолкова, че зрителите най-малко мислели за това, че на екрана играе толкова популярен актьор. Това е неговата победа, спечелена в битка със самия себе си, със собствения си образ в киното и със зрителите, привързани към застиналото стереотипно възприятие. Ролята на писателя Ханин днес се оказва вероятно най-добрата му роля в киното.” Последната работа на Андрей Миронов в киното станала ролята на мистър Фест във филма на А. Сурикова „Човекът от булеварда на Капуцините”. При това режисьорката се заела със филма едва след като получила обещанието на Миронов, че ще се снима в главната роля. По време на снимките Миронов вече е тъжен, уморен и изнервен. Страхува се да гледа заснетия материал и моли колеги да го правят вместо него. Преживява тежко и се измъчва от мисълта, че няма да успее да завърши работата си. „Човекът от булеварда на Капуцините” излиза на екран през 1987 и става вторият най-гледан филм за годината с 39,8 млн. зрители. Такъв успех Миронов не е имал от 15 години. Но актьорът така и не доживял до този успех… Последните дни На 5 август умира Анатолий Папанов, с когото Миронов бил приятел и заедно играли и в театъра, и в киното. По това време Театърът на Сатирата е на гастроли в Рига. Прекъсване не било разрешено и и колегите не могли да изпратят Папанов в последния му път. На 14 август Миронов играл на сцената на Рижската опера в спектакъла „Сватбата на Фигаро”. Всичко върви нормално до трето действие, пета картина. После се случва неочакваното. Александр Ширвиндт разказва: „Фигаро” - да! Известно ми е, че някакъв велможа едно време е бил неравнодушен към нея, но дали защото я е разлюбил или защото аз й се нравя повече, днес тя предпочита мен...” - това бяха последните думи на Фигаро, които Андрей успя да произнесе от сцената... След което, пренебрегвайки логиката на взаимоотношенията с графа в пиесата, Фигаро започна да отстъпва назад и бавно да се свлича... Графът, отново въпреки логиката, го прегърна и сред удивената тишина на пълната зала го изведе зад кулисите, като успя да подвикне да спуснат завесата. „Шура, боли ме главата...”, това бяха последните думи на Андрей Миронов на сцената и в живота въобще...” Откарват безчувствения актьор в градската болница. Два дни лекарите се борят за живота му, но медицината се оказва безсилна. Сутринта на 16 август Миронов умира в следствие на масиран кръвоизлив в мозъка. Погребението е след няколко дни в Москва. Ръководството на тетъра отново, както и в случая с Папанов, не прекъсва турнето и не пуска колегите му да отдадат последна почит. Заключение Много актьори откровено признават (а това е рядкост в тази гилдия), че Андрей Миронов е бил най-добрият сред тях. С годините това става все по-очевидно. Благодарение на филмите и спомените на приятелите си, той се превърна в събирателен образ на идеалния тип актьор, комуто са подвластни всички жанрове в киното и театъра. Той беше остроумен без пошлост и владееше дълбоките драматични преживявания без лъжлив патос - Андрей Миронов, който живя на сцената и на екрана… Нет Фокус