Звезди
Въло Радев
Място на раждане - село Лесидрен, Ловешко, България
Роденият на 1 януари 1923 г. в село Лесидрен (Ловешко) Въло Радев е един от най-изявените български кинотворци, който почина на 78-годишна възраст на 28 март 2001 г. Завършил е кинооператорство във ВГИК - Москва при Борис Волчек. Въло Радев усвоява прилежно уроците на преподавателя си и още в дебютната си операторска работа "Димитровградци" (1956) на режисьорите Дучо Мундров и Никола Корабов прави впечатление на специалистите. Търсенето на свой почерк и място продължава в "Години за любов" (1957) на Янко Янков и дава първите плодове във "В навечерието" (1959) на Владимир Петров. Неговият връх като оператор е филмът "Тютюн" (1962) на Никола Корабов. Срещата му със сериозната драматургия, задълбоченото и проникновено разкриване на характерите, идеите, атмосферата и детайлите, превръщането на динамичната субективна камера в първостепенен драматургичен компонент на епичното платно, са най-важните индикации за желанието му да се насочи към самостоятелна режисьорска работа. Още с дебюта си като постановчик в "Крадецът на праскови" Въло Радев демонстрира очевидно самочувствие не само с избора на литературния материал-брилянтната повест на Емилиян Станев, но и с желанието си да бъде пълновластен автор на своите творби като сценарист и режисьор. И макар че, впоследствие получи награди за заснетите по сценарии на Любен Станев ("Цар и генерал") и на Веселин Бранев ("Най-дългата нощ"), тъкмо авторските му филми се радваха на най-голям успех и му донесоха завидна популярност. Именно филмите на Въло Радев послужиха като трамплин за пълноценна изява на актьори и актриси, които впоследствие записаха имената си със златни букви в историята на българското кино. Наум Шопов в "Крадецът на праскови", Петър Слабаков и Наум Шопов в "Цар и генерал", Георги Георгиев-Гец, Иван Братанов и Невена Коканова в "Най-дългата нощ", Андрей Чапразов и Любомир Димитров в "Черните ангели", Руси Чанев в "Осъдени души", Иван Григоров в "Адаптация" и поредица от успешни дебюти на млади и не толкова млади актьори - Васил Вачев в "Крадецът на праскови", Руси Чанев "Цар и генерал" и "Най-дългата нощ", Тодор Колев в "Цар и генерал", Олег Ковачев в "Най-дългата нощ", Георги Русев в "Най-дългата нощ" и "Черните ангели", Йосиф Сърчаджиев, Добринка Станкова и Марин Младенов в "Черните ангели", Вълчо Камарашев в "Черните ангели" и "Осъдени души", Аня Пенчева, Ели Скорчева, Николай Сотиров, Любен Чаталов в "Адаптация". Той беше от тези български режисьори, които смело заложиха и на чуждестранните актьори още през 60-те-70-те години - с избора на Раде Маркович, Евгений Урбански, Виктор Ребенчук, Едит Салай, Ян Енглерт... Неизвестни факти от творческата му биография изнесе Борислав Гърдев в интернет-сайта "LiterNet" на 26. 12. 2002 г.: "След постигнатите категорични успехи през 1980 г. Въло Радев се заема с реализацията на следващия си авторски филм "Отровни цветя" по разказа на Хайтов "Дервишово семе". Спирането на работата по него и до днес е срамна и старателно прикривана загадка, тъй като екранизация по Николай Хайтов действително се появи през 1983 г., дело на Никола Корабов, за когото Въло Радев засне два филма през 1956 и 1962 г. Неочакваното лансиране на Корабовата версия сломи изтъкнатия ни творец. В добавка през 1983 г. загина ненавременно синът му Ради Вълов, току-що направил прощъпалника си като актьор при Мая Вапцарова в "Мярка за неотклонение" и оставил вдовица Милена Фучеджиева, дъщеря на писателя Дико Фучеджиев. Въло Радев превъзмогна страданието с царственото поведение на сфинкс и с осъществяването на поредица мултимедийни продукти - Панорама на българската култура в зала "Универсиада" през 1983 г., аудиовизуалният спектакъл на Царевец "Звук и светлина" /1988/, както и цялостната концепция по изграждането на къщата-музей "Емилиян Станев" във Велико Търново през 1987 г. Негова бе и идеята от 1998 г. за преустройство на сградата на мавзолея на Георги Димитров в Пантеон на националното помирение и единство, останала неосъществена и погребана под взривовете, заповядани от ексвицепремиера Евгений Бакърджиев. За последно Въло Радев се опита да прави кино през 1994 г. Тогава в печата се зашумя, че ще екранизира прочутата повест на Виктор Пасков "Германия - мръсна приказка", амбициозно начинание, което не беше доведено до успешен край". Приживе бе народен артист, герой на социалистическия труд, лауреат на Димитровска награда и носител на две "Златни рози" - отличия, които днес не говорят нищо или се посрещат с горчива насмешка, пише още Борислав Гърдев и добавя, че Въло Радев успя завинаги да спечели любовта на българската публика, която не му изневери нито веднъж и щедро му се отплати с пълни зали - "Черните ангели", например събра 3 271 500 зрители у нас, а "Осъдени души" - 2 075 000 - числа, които звучат фантастично днес. Филмографията на Въло Радев започва през 1953 година с документалния филм "Нов живот в Родопите" (като сценарист и оператор) и завършва през 1981 година с игралния "Адаптация" (като сценарист и режисьор). За тези 28 години той създава игралните филми: "Тютюн", "Крадецът на праскови", "Черните ангели", "Цар и генерал" ,Най-дългата нощ", "Осъдени души", "Адаптация". "Въло Радев е от малцината филмови автори в родината, доказали, че киното не остарява толкова бързо, колкото хората, та дори когато е създавано в друг режим, по друго време. Той съзнаваше това. И много други неща. Навярно воден и от това съзнаване, Въло Радев се държеше с достолепието на Патриарх - деликатно-мъдро. Като собственото му кино" (Геновева Димитрова). За начина по-който само той умееше да общува с киноактьорите припомня Стефан Данаилов, който изпълнява главната роля в неговия филм "Черните ангели": "Аз бях най-големият, най-опитният, повечето колеги тепърва навлизаха в киното. Той наистина разговаряше с нас като с деца. Това го повтарям навсякъде, защото дори собствените ми родители (а те определено са ме обичали) не са се обръщали към мен с "рожбо". Не знам дали и в другите му филми е било така. Но това "рожбо" лично аз не го усещах като превъзходство към някакви умствено недоразвити и съвсем наивни деца, а като израз на особена любов към нас и като предупреждение за това, което ще ни се случи по време на снимките…" Евгений Михайлов, директор на националния киноцентър "Бояна" го определя като един от най-големите и уточнява: "Той беше учител на много от нас. Дори и тези, които идват след нас, трябва да се учат от филмите му. Те показват как се прави българско кино, съизмеримо със световното. Творбите му изследват нашата душевност, но са разбираеми на всички континенти. Те са правени с амбицията да бъдат такива. Историите му трогваха, емоциите в тях стигаха до цялата публика. Въло беше много добър разказвач, изпипваше съдържанието и до най-малките подробности, прекрасно работеше с актьорите. "…Ако трябва да определим Въло Радев с една единствена дума, това ще бъде странната и позабравена дума "майстор". Защото той бе един от малцината истински и призвани творци на българската култура, разбрали, че за да е вечно и здраво изкуството, което създаваш, трябва да вградиш в него сянката на нещо скъпо, нещо свое. И Въло Радев вгради във филмите си сянката на своя собствен човешки живот. Затова днес, много по-убедено от всякога можем да кажем, че той е класик не само на киното ни. Името му съвсем естествено се нарежда до имената на Димитър Димов и Емилиан Станев, до Панчо Владигеров и Борис Христов, до Майстора и Дечко Узунов, до Апостол Карамитев, Невена Коканова, Методи Андонов" ( Дочо Боджаков).