Звезди

Дата на раждане - 28.07.1928
Място на раждане - Ню Йорк, САЩ

На 26 юли 2004 г. Стенли Кубрик щеше да навърши 75 г. За съжаление, от четири години този гениален кинорежисьор не е между живите, но затова пък филмите му ще останат като пример на необикновена последователност и задълбоченост в разработването на най-сложни философски теми със средствата на киноизкуството.

В последния му филм “Широко затворени очи”, отразяващ основателната тревога за оцеляването на любовта в нашия свят, отдаден на нравствения упадък с широко затворени очи, иронията е е вездесъща. Впрочем тя неизменно присъства в повечето му филми и често неразбирането и даже превратното им възприемане е създавало сериозни главоболия на този нестандартен майстор. Съвсем закономерно е и неговото преселване в Лондон от родната Америка през 1961 г., за да избегне конфликтите с холивудската система на филмопроизводство, която му пречела да бъде пълноправен автор на своите творби. Още първата, с която става известен (”Пътеките на славата”, 1957 г.) се сблъсква с трудности при разпространението, заради необичайната острота и сарказъм спрямо сюжет от I световна война. Самите заглавия на филмите, заснети от Кубрик преди това: ”Денят на боя” (документален), “Страх и желание”, “Целувката на убиеца”, “Убийство” издават силното му пристрастие към темата за насилието. Английският критик Ейдриън Търнър отбелязва, че филмите на Кубрик поставят въпроса за “универсалното зло”. А самият режисьор подмята през 1980 г. по време на снимането на “Сиянието” следното: “Човешката личност крие нещо порочно в своята природа. Тя има своя тъмна страна. Всички ужасни истории събуждат архетиповете на безсъзнателното, предоставяйки ни възможност да видим тази тъмна страна, без да се сблъскваме с нея непосредствено”. Независимо, че филмите му имат за основа значителни литературни произведения, Кубрик достига с чисто кинематографични средства до такава дълбочина на интерпретацията им, която не отстъпва на първоизточниците и е смятана за трудно постижима в киното. През 1964 г. Кубрик разработва темата за възможния ядрен Армагедон с трагикомичния си фарс, озаглавен “Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба”, който и до днес въздейства силно. Знае се, че филмите бързо остаряват и това важи особено за научно- фантастичния жанр. Обаче Кубрик ни е завещал филм, като “2001: космическа одисея” (1968 г.), който е смятан за ненадминат в жанра и до днес. Техническото му съвършенство - смайващо за времето си (неслучайно, заради специалните си ефекти и комбинираните снимки получава “Оскар”) - продължава да впечатлява. Но за Кубрик представянето на грандиозното зрелище на техническия прогрес не е самоцел, а средство, за да открои на неговия фон липсата на нравствен прогрес. Това е внушено на изобразително равнище чрез великолепния преход от праисторическата епоха към ерата на космонавтиката, представящ как подхвърлената кост от умряло животно се превръща в космическа ракета от бъдещето. Тази метафорична сцена е ключова за разбирането на режисьорския възглед за аморалната същност на човешкия напредък, започнал от мига, в който човекоподобният ни праотец е използвал оръжие за покоряване на себеподобните си. Дали ще си служим с кости на животни, за да надвием в борбата за съществуване или ще използваме ракети за покоряване на космоса - разлика няма - в основата е стремежът към завладяване. Цивилизацията и науката не могат да ни направят по-добри, нито пък могат да разгадаят смисъла на човешкия живот. Затова в края на “Одисеята…” героят се взира в тайнствения черен монумент със същото неразбиране, с каквото го възприемат в началото и праисторическите хора. Идеята, че сме марионетки, подвластни на импулси, които не само че не можем да овладеем, но и все още не проумяваме, е доразвита в шедьовъра на Кубрик “Портокал с часовников механизъм” , заснет през 1971 г. по романа на Антъни Бърджес. В него той задълбочава своите философски прозрения, въплъщавайки ги гениално в кинематографични образи. Концепцията за неизтребимостта на заложеното в човека зло, което става все по-изобретателно в рамките на високоразвитото технически, но духовно недоразвито общество, получава в “Портокала…” блестяща и дори плашеща реализация. Големият въпрос за правото на свободен избор е интерпретиран от Кубрик в смисъл, че получи ли човек възможността да действа без забрани, неизбежно постъпва агресивно, под въздействие на заложената в природата му воля за властване над другите. След този безспорен връх, Кубрик като че ли започва да слиза надолу. Филмите му продължават да бъдат перфектни във визуално отношение, но стават все по-изчислени и разсъдъчни. По тази причина най-вероятно “Бари Линдън” (1975) претърпява почти пълен финансов крах. За широката публика е прекалено трудно да се нагоди към съзерцателното повествование, за да асимилира посланието на режисьора в този иначе брилянтен филм за превратностите на човешката съдба под въздействието на неведомите сили на Историята. Известно е и изказването на Стивън Спилбърг, че “да се гледа “Бари Линдън” е все едно да бродиш цял ден из музея Прадо”. Следва екранизацията по Стивън Кинг “Сиянието” (1977) с Джак Никълсън. И той продължава линията на проникване в тъмните страни на човешката природа. Предмет на анализ е състоянието на вбесеност, обладаността от свръхагресивност. Как и кое поражда внезапната агресия в човешките взаимоотношения - това е мъчителният въпрос, който си задава режисьорът. Отговорът е мъгляв, защото за Кубрик човешкото съзнание е енигма, мистичен лабиринт, в който властват енергии, тласкащи ни към необяснима проява на насилие. Кубрик безспорно е великолепен диагностик. Той назовава точно заболяването на човешката цивилизация, но е безпомощен при намирането на лечението - във всеки случай дълбоко се съмнява във възможностите на съвременната наука да разреши проблема с фрустрацията. Във “Full Metal Jacket” (1986) като виновник за разпространението на насилието е визирана директно тъпата военщина, превръщаща методично хората в машини за убиване. Но това едва ли би й се удало, ако не бяхме предразположени вътрешно към агресия, смята Кубрик. И накрая - “Широко затворени очи” (1998) - лебедовата песен на режисьора, в който дава воля на терзанията си за бъдещето на семейството след краха на “старомодни” чувства, като верносттта и любовта, на които винаги се е крепяло. Самият Кубрик е баща на две дъщери и третият му брак с Кристиан просъществува цели 37 години - до края на живота му. Веднъж при прожекция на ранния му филм “Страх и желание” Кубрик се просълзил (нещо крайно необичайно за него) и отронил: “Ако се позамислиш сериозно, всъщност семейството е главното нещо в този живот”. Но и в последната си творба той не изневерява на обладалата го идея за агресивната същност на човешката природа, проявление на която е не само насилието, а и сексът. Във филма великолепно е внушено, че тази наивно смятана от мнозина за “деликатна сфера на човешките отношения” е също полесражение, на което си служим с позволени и недотам позволени оръжия. В “Широко затворени очи” Кубрик ни води към печалния извод, че сексуалните отношения между хората са фетишът на днешната нова езическа епоха. Неслучайно във филмите на този режисьор никога не е показван секс между хора, които се обичат. Джон Бакстър отбелязва: “Кубрик, подобно на Мики Спилейн, използва скритите и яростни прояви на сексуалния опит: воайорство, властност, робска зависимост, насилие”. Би било неестествено от вниманието му да убегне романът на Набоков “Лолита” . И той го екранизира още през 1960 г. Но една идея така и не успява да реализира (въпреки огромното си желание ) - филм за човека, посветил живота си на завоевателството - Наполеон. Джак Никълсън неведнъж е споделял, че се надява Кубрик да му повери тази роля. Впрочем работата с актьорите е една от най-забележителите страни на неговия режисьорски талант. Независимо от аналитичния режисьорски подход, във филмите на Кубрик властва магията на спектакъла. Те са незабравими във визуално отношение - величествено монументални и понякога бароково претрупани. А въпросът дали е бил мизантроп или просто безпощаден реалист едва ли е толкова важен. Същественото е, че беше Художник. Kрасимир Кастелов Нет Фокус