Човекът Александър

Когато Оливър Стоун, режисьор неразполагащ с финансовата свобода на един Спилбърг, обявява, насред множество конкурентни проекти (свързани с имена като Мартин Скорсезе, Баз Лурман, Дино де Лаурентис, Леонардо Ди Каприо, Никол Кидман, Мел Гибсън), че планира филм за Александър Велики, било трудно да му повярват.

След проблемите, които застигнаха Тери Гилиам на снимачната площадка на филма за Дон Кихот и многото филми, от които Стоун се е отказал (“Писък”, “Американски психар”, “Супермен”, “Невъзможна мисия 2”), вече всички са убедени в трудностите, които среща един творец, за да конкретизира мечтите си.

А това е мечта, която Оливър Стоун храни в продължение на 20 години. Под формата на европейска копродукция (инициирана в Германия, финансирана от Франция и Англия), днес мечтата вече е реалност.

Независим филм в пълния смисъл на думата, “Александър” е едновременно класическо и нетипично кинопроизведение. Отвъд привидността на “авторски блокбастър”, следвайки традицията на епичните филми, подхваната от “Гладиатор”, последният опус на Оливър Стоун се оказва по-богат от болшинството свои предшественици и няма поводи да се срамува от сравнението.

Изоставяйки спектакъла на битките в полза на гръцката трагедия, епопеята ни препраща към съдбата на Александър, от най-ранната му възраст до смъртта му, видяна през уникалната гледна точка на режисьора.

Разказът се води от Птолемей, един от генералите на Александър, който ни представя по-скоро човека, а не легендата. Пред нас е един мъж, изпълнен със състрадание, авангарден цар, който иска да обедини народите, но който живее прекалено далече от тях. Син на твърде амбициозна майка и баща пияница и варварин, Александър израства с божествени модели за подражание като Ахил и Зевс, които оформят характера, жаждата му за познания и власт.

Той е разкъсван между желанието да бъде бог сред хората, свободата да изследва всички хоризонти и стремежа да бъде равен сред равни.

Оливър Стоун разглежда сексуалността на Александър без двусмисленост, докато в действителност трябва да имаме предвид, че терминът и самото понятие за  хомосексуалност не са съществували по онова време.

Връзката между Александър и Хефастион не е показана с никакъв физически акт, дори целувка, но филмът успява да предаде чувствата между двамата.

“Александър” притежава размах, достоен за киното на Оливър Стоун, който от години работи върху мита и филмите му все повече се ориентират към идеята за нещо (серийните убийци, Ричард Никсън, светът на футбола и т.н.), отколкото към самото нещо.

Същевременно режисьорът използва случая отново да изследва собствените си пристрастия - от величието до падението, минавайки през конспирациите и параноята.

Нет Фокус