
След проблемите, които застигнаха Тери Гилиам на снимачната площадка на филма за Дон Кихот и многото филми, от които Стоун се е отказал (“Писък”, “Американски психар”, “Супермен”, “Невъзможна мисия 2”), вече всички са убедени в трудностите, които среща един творец, за да конкретизира мечтите си.
А това е мечта, която Оливър Стоун храни в продължение на 20 години. Под формата на европейска копродукция (инициирана в Германия, финансирана от Франция и Англия), днес мечтата вече е реалност.
Независим филм в пълния смисъл на думата, “Александър” е едновременно класическо и нетипично кинопроизведение. Отвъд привидността на “авторски блокбастър”, следвайки традицията на епичните филми, подхваната от “Гладиатор”, последният опус на Оливър Стоун се оказва по-богат от болшинството свои предшественици и няма поводи да се срамува от сравнението.
Изоставяйки спектакъла на битките в полза на гръцката трагедия, епопеята ни препраща към съдбата на Александър, от най-ранната му възраст до смъртта му, видяна през уникалната гледна точка на режисьора.
Разказът се води от Птолемей, един от генералите на Александър, който ни представя по-скоро човека, а не легендата. Пред нас е един мъж, изпълнен със състрадание, авангарден цар, който иска да обедини народите, но който живее прекалено далече от тях. Син на твърде амбициозна майка и баща пияница и варварин, Александър израства с божествени модели за подражание като Ахил и Зевс, които оформят характера, жаждата му за познания и власт.
Той е разкъсван между желанието да бъде бог сред хората, свободата да изследва всички хоризонти и стремежа да бъде равен сред равни.
Оливър Стоун разглежда сексуалността на Александър без двусмисленост, докато в действителност трябва да имаме предвид, че терминът и самото понятие за хомосексуалност не са съществували по онова време.
Връзката между Александър и Хефастион не е показана с никакъв физически акт, дори целувка, но филмът успява да предаде чувствата между двамата.
“Александър” притежава размах, достоен за киното на Оливър Стоун, който от години работи върху мита и филмите му все повече се ориентират към идеята за нещо (серийните убийци, Ричард Никсън, светът на футбола и т.н.), отколкото към самото нещо.
Същевременно режисьорът използва случая отново да изследва собствените си пристрастия - от величието до падението, минавайки през конспирациите и параноята.
Нет Фокус