Звезди

Дата на раждане - 17.05.1904
Място на раждане - Париж, Франция

17 май, 1904 г. – 15 ноември, 1976 г. Актьор №1 на френското кино, Жан-Алексис Монкорже се ражда на 17 май, 1904 г. в Париж, в семейството на кабаретните актьори Фердинанд Монкорже и Елен Пети. Още няма и дванайсет, когато решава да тръгне по стъпките на родителите си и взима псевдонима на баща си — Габен. Жан става звезда на мюзикхола и оперетата, включително и знаменития "Мулен-Руж". През 1924 г., след като е отбил военната си служба във флота, Жан отново се върнал в театъра. Не от любов към сцената, а защото там намирал сигурност. През 30-те започнал да се пробва и в киното, въпреки, че го презирал дори повече отколкото театъра. Малко преди войната Габен казва: Захванах се с кино против желанието си. В първите си филми се снимах без надежди и без ентусиазъм. Сега е съвсем различно. Продължава да пее в ранните си (първите пет) филми. Режисьорът Жюлиен Дювивие е първият, който разкрива драматичния талант на Габен и го снима в три свои филма — "Знаме" (1935), "Славната компания" (1935) и "Пепе Ле Моко" (1937). Те стават основата на мита за Габен — герой на работническата класа. Но най-добрите си роли Габен изиграва в края на трийсетте — началото на 40-те години при Жан Реноар в "На дъното" (1937), "Човекът-звяр" (1938) и "Великата илюзия" (1937)и при Марсел Карне в "Кеят на мъглите" (1938) и "Денят се ражда" (1939). Образите, създавани от актьора, вече изисквали още по-малки усилия. Ако преди, за да весели публиката, той трябвало да преодолява мрачната си природа, то във филмите на Реноар можел да остане самия себе си. Така и по световните екрани се появил човекът-скала, силен и търпелив самотник, който по правило, във финала на филма се принасял в жертва (повечето герои в довоенните филми на Габен загивали). За него започнали много да пишат, да хвалят достойнството, смелостта и гордата сила на героите му. Габен, който винаги обичал да позира, приемал похвалите като съвсем заслужени. Тези които го критикували, ако се намирали такива, влизали в черния му списък. Ако случайно пред очите му попаднела отрицателна рецензия, Жан ставал мрачен, а час по-късно жадувал за кръв. Жертва можел да стане всеки, но най-често гневът се изливал върху близките приятели и роднините. Да критикува Габен имал право само самият той (Жан често се наричал бездарник и продавач). Габен, както и много артисти, дълго време бил аполитичен. Точно затова и войната го ударила по-силно от онези, които били в курса на събитията. Той бил зашеметен, но... напуснал окупирания Париж и заминал да се снима в Америка. В Щатите го оценили по достойнство. На американците им харесвало това, което според тях било «истински френски чар». Габен бил наречен „френският Спенсър Трейси”, заради поразителния му и не-моден маниер на игра. Жан винаги бил естествен, всеки от героите му малко се отличавал от самия актьор. Вероятно крайно сантиментален човек, като правило, външно винаги оставал спокоен и изпълнен с достойнство. Наистина, от време на време каменното му лице се изкривявало от ярост. Тези взривове, впрочем напълно съзнателни, актьорът считал за крайно необходими. Франсоа Трюфо си спомня за Габен: - Той и Жерар Филип, бяха много опасни артисти. Възползвайки се от своята безумна популярност, те се намесваха във филма още на етап писане на сценария. Габен с викове убеждаваше режисьора и сценариста, че неговия герой не може да носи определена дреха, да пуши дадени цигари, да не говорим за по-важните моменти. Обикновено Габен искал във всеки филм, в който участва, непременно да има «гневна сцена», подобна на тези, които устройвал в живота, но разбира се, по по-сериозни поводи. Завърнал се във Франция, актьорът за известно време забравил за киното. Навиците от службата в армията му свършили работа. Габен участвал в Съпротивата, служил във флота (съпровождал транспортни кораби, в това число конвои за Русия) и заслужил два бойни ордена. След войната Жан отново станал себе си, тоест, според определението на един светски хроникьор - „жива легенда”. Най-трудното било вече зад него. Жан се превърнал в актьор в предвоенното кино. Сега вече започнали да го използват като някакъв безпогрешен вариант. Появата на Габен във всеки нов филм можела да се сравни с появата на троянски кон: никой още нищо не е разбрал, а филмът вече е станал. На него му оставало само да жъне лаври. Ценността на този човек се заключавала не в умението му да играе роли. Той бил ценен сам по себе си. Можем да предположим, че Габен би се справил и в друга професия със същия успех. В него имало природно заложено нещо печелившо само по себе си. Габен обичал да разсъждава за това, с какво би могъл да се занимава вместо с кино. Например, на млади години си мечтаел да има собствен бизнес, да търгува, откъдето и дошло леко пренебрежение към себе си – „продавач”. От живота искал преди всичко сигурност. Неуморимите експерименти на кинематографистите се опитвали да го сблъскат челно и с други, по-млади, но също доста специални актьори. Вече не млад на Габен му се наложило да се срещне в кадър с младата Бриджит Бардо, с бързо набиращия обороти Жан-Пол Белмондо. Всеки път срещите им на снимачната площадка заплашвали да се превърнат в дуел, но това, въпреки очакванията на любителите на силни изживявания, не се случвало. Енергичната женственост на Бардо не пречела на Габен, също както и бунтарските настроения на Белмондо. Независимо от разликата във възрастта, те се разбирали и ценели един друг, именно защото всеки от тях бил цялостна натура. Те били направени от различни материали – но всеки от тях - без никакви примеси. Появили се и последните му големи филми – „Сицилианският клан” (1969), „Котката” (1971), „Аферата Доминичи” (1973), „Двама мъже в града” (1973), „Присъдата” (1974), „Светата година” (1976). Колегите му сравнили смъртта на Габен с внезапен удар на мълния, поразила старо, но здраво дърво, което в детството ни е носило увереност, че светът е вечен. Нет Фокус