Като режисьор, Мартин Скорсезе рядко бива асоцииран със специални ефекти, но за “Авиаторът” той се впуска смело в света на дигиталните технологии, като умело комбинира използването на компютъра с класическите филмови техники, за да пресъздаде златната ера на Холивуд, както и неповторимите усещания от експерименталната авиация. В известна степен целият филм е един специален ефект, тъй като всеки кадър е цифрово обработван, за да наподобява филмите от 20-те, 30-те и 40-те години на 20-ти век, а цветовете се променят с течение на времето във филма. От друга страна, Скорсезе иска лентата да излъчва нещо автентично, което не се постига с използването на дигитални технологии. В същото време той държи на модерна и сложна съвременна визия. Режисьорът поставя на екипа по ефектите необикновената задача да “филтрира” техниките на старата школа през съвременните технологии. Продуцентът по визуалните ефекти Рон Еймс споделя: “Мартин Скорсезе изпитва огромен интерес и любов към историята на киното и тази негова любов стана основен фактор при създаването на “Авиаторът”. Разбира се, той не е човек на техниката, а разказвач, така че вниманието му винаги е съсредоточено върху героите и изпълнението. Все пак, той е възхитен от страстта на Хауърд Хюз към техниката и искаше този дух да бъде част от атмосферата на филма. В края на краищата, ние използвахме средства от всички епохи – от остарелите до най-новите”. При първите си срещи с Еймс и отговорника по специалните ефекти Роб Легато, режисьорът обяснява, че желанието му е визуалния стил на продукцията да е такъв, сякаш е направен по времето, когато самият Хюз е бил млад, но със съвременно естетическо звучене. Първото предизвикателство за Легато е в това да намери начин, по който да пресъздаде самолетите, които са играли такава огромна роля в живота на главния герой. Вместо цифрова намеса, Легато и Скорсезе решават да използват една класическа филмова техника – създаването на изключително прецизно изработени миниатюрни копия на машините. Използвайки оригиналните проекти на Хюз за всеки един от самолетите, екипът създава дистанционно управлявани макети с истински двигатели и големина ¼ от действителния им размер. Една от най-забележителните сцени, заснета с такива модели, е катастрофата на Хауърд Хюз в Бевърли Хилс. Чрез комбинирането на заснемане на миниатюрите и макет с истински размери на самолет, създателите на филма създават невероятно зрелищни и автентични кадри, без да е застрашен нечий живот. “Имаш чувството, че наблюдаваш истинска самолетна катастрофа в истинска къща, както се е случило в действителност”, отбелязва Легато. За да постигне пълен реализъм, екипът изработва къщите в квартала от метал, което им позволява да горят в продължение на 3 дни и да пресъздадат високо издигащите се огньове, които са характерни при взрив на газ. За създаването на макетите, специалистите работят заедно с компания, която изработва моторни самолети за правителството. “Бяха много ентусиазирани, защото искаха на всяка цена да видят тези стари модели самолети отново във въздуха. Разбира се, те не можеха да летят високо, затова трябваше да използваме някои технически похвати”. Връщайки се в 21-ви век, екипът пресъздава легендарния филм на Хюз от 1927 г. “Ангели от ада”. По ирония, летателните сцени, които съществуват действително във филма, са толкова смели и безразсъдни, че не могат да бъдат повторени с истински самолети и пилоти в “Авиаторът”. “Като се има пред вид, че е заснет през 1927 г., “Ангели от ада” е десетилетия напред в сравнение с филмите от това време и Марти искаше това да се усети”, казва Греъм Кинг. Когато се стига до въпроса за цветовете, Скорсезе отново изисква нещо необичайно от колегите си – да възстановят двулентовия Technicolor от 20-те години и трилентовия Technicolor от 40-те, чрез използване на дигитални технологии. “Марти поиска от нас да възкресим нещо, отишло си много отдавна”, отбелязва Рон Еймс. “Постарахме се да намерим начин да изимитираме ограничената палитра от цветове, характерна за миналото”. Най-ранните цветни филми от 20-те години са създавани или чрез ръчно оцветяване, или чрез нов за онова време метод, наречен двулентов Technicolor. При него две ленти на чернобял филм, едната експонирана през червен филтър, а другата – през зелен, в последствие се налагат една върху друга и така създават подобие на многоцветната реалност. Без син филтър, обаче, тези филми имат сюрреалистични цветове, при които небето изглежда по-скоро зелено, а кожата на героите има странни нюанси. До края на 30-те се появява трилентовия Technicolor, който променя завинаги света на киното. Към двата филтъра е прибавен син и резултатът е чист и наситен цвят. “Беше много непрактично да използваме този метод с участието на истински камери, затова най-доброто решение беше да използваме възможностите на дигиталната технология, която да изчисти нюансите”, казва Легато. “Създадохме дигитални филтри, които играят същата роля като трилентовия Technicolor и постигнахме това, което целяхме”. В крайна сметка в “Авиаторът” има три основни цветови гами: от 20-те до 1938 г. образите са неми, със зеленикав оттенък; след това до края на 40-те години виждаме целия блясък на цветовете на класическия Холивуд; краят на филма е белязан от нюансите, характерни за съвременните кинопроизведения. “Всичко това беше изключително важно за Марти. Той не искаше да прави крещящи ефекти, а просто да ги превърне в неразделна част от повествованието. Това е неговият начин на работа”, обобщава Легато. Операторът Робърт Ричардсън работи в тясно сътрудничество с екипа по ефектите, за да синхронизира максимално операторската работа с метода на оцветяване на филма. Върху проекта работят и множество различни компании, от огромни корпорации до еднолични изпълнители. “Днес да направиш такъв филм е възможно, именно защото можеш да използваш различни компании за различните елементи и накрая да постигнеш толкова завършен и единен образ”, отбелязва Рон Еймс. Автентичността на звуковия фон на филма също е от огромно значение. За него отговаря Юджийн Гиърти, който преди това е работил със Скорсезе върху заглавия като “Бандите на Ню Йорк” и “Невинни години”. Една от най-сложните му задачи е да възпроизведе звуците на самолети, които вече не съществуват. “Наложи се да направим нещо, което досега никой не е правил”, обяснява той. “Наехме множество истински стари самолети, закарахме ги в пустинята Мухабе, където пилотите ги управляваха в небето, докато ние записвахме звуците с високотехнологична апаратура”. Най-сложни са звуците на хидроплана Херкулес, който има осем огромни двигателя и 6-метрови перки и не е летял от 1947 г. “Използвахме два самолета В-52, които са с два пъти по-малки двигатели, но установихме, че когато са в полет, това не е от такова значение. Удвоихме и утроихме звуците и смятам, че се получи много убедително”, казва още Гиърти. Макар че стига дори до Охайо, за да запише шума от двигателите на автомобили от онова време, Гиърти знае, че направеното от него ще остане само вплетено в историята, но той смята, че това е нормалното положение на нещата: “Знам, че Марти ще съчетае работата ми с диалог, музика, актьорски изпълнения, но така трябва да бъде. Той не е от хората, които биха превърнали ефектите във фокус на филма, но също така знае, че те са основно средство за пресъздаване на един реалистичен свят на екрана”.