"Веднага щом узнах, че ролята се пада на мен, отидох да си купя бутилка кианти!", така самата Емили Уотсън описва първата си реакция на известието, че ще играе във филма "Червения дракон" (2002). "Обожавам ужасите. Огромно удоволствие ми достави срещата с Антъни Хопкинс. Той обича да се приближава отзад и да издава същия звук с уста, като неговия герой Анибал Лектър". Нейната героиня от последния филм за чаровния канибал е поредният персонаж в галерията от образи на страдалки, изиграни от британската актриса Емили Уотсън. Името й нашумява през 1996 година, след като изиграва по неподражаем начин главната роля във филма на Ларс фон Триер "Порейки вълните", в който нейната героиня се решава на невероятни жертви за изцелението на любимия си съпруг. После Уотсън се превъплъщава в многострадалната жена на Даниел Дей-Луис в "Боксьорът" (1997). Следва ролята на неизлечимо болната музикантка в "Хилари и Джаки" (1998). През 1999 г. Емили Уотсън пък изигра безработна скитница в "Люлката ще се люлее", а после потъналата до гуша в мизерия майка на ирландско семейство в драмата "Прахът на Анджела". През 2000 г. влиза в кожата на нещастната жена на гениален шахматист в "Защитата на Лужин", а през 2001 г. изигра ролята на прислужничка в поредния шедьовър на Робърт Олтман "Госфърд парк". Уотсън уверява, че между нея и нейните героини няма нищо общо. Тя до днес си спомня със смесени чувства как са я освирквали зрителите, когато излизала на сцената за поклон след спектакъла по пиесата на Лилиан Хелман "Лисичета": те толкова много намразили нейния персонаж, че не искали да правят разлика между него и актрисата, която го изпълнява. Още по-забавно било на премиерата на филма "Порейки вълните" в САЩ, където всички телевизионни водещи се надпреварвали да наричат 30-годишната Емили, която вече имала десетгодишен театрален стаж - "бедната девойка" и "гениалното момиче от улицата". Емили Уотсън е родена на 14 януари 1967 г. в Лондон. Нейният баща е архитект, а майката - учителка. Родителите поощрявали отрано творческите заложби на своята дъщеря - записали я да се учи да свири на цигулка (което впоследствие се оказва от полза при снимките на "Хилари и Джаки"), събудили интереса й към класическата литература, водели я редовно на театър. След училище Емили следва английска литература в Бристолския университет. После разбира, че сцената я привлича много по-силно и прави опити да постъпи в школа за драматично изкуство. На два пъти се проваля на прослушванията, но накрая постъпва в Лондонската консерватория. Завършва през 1990 г. Две години Уотсън играe в малки регионални театри, после й провървяло - приемат я в Кралската шекспирова трупа (Royal Shakespeare Company). В първия си сезон там се появява предимно в масовки, обаче скоро я забелязват и след година започва да получава големи роли. Междувременно се снима в телевизионния филм "Сън в летен ден". И въпреки това, когато в началото на 1995 година я канят на проби за филма "Порейки вълните" на Ларс фон Триер, тя не вярва, че ще я одобрят, защото се смята за прекалено театрална актриса, която не може да има успех в киното. Работата във филма на гениалния датски кинорежисьор променя съдбата на Уотсън. Ролята на мъченицата Бес обаче тя получила благодарение на отказа на актрисата Хелена Бонъм Картър да се снима гола. "Порейки вълните" има изключителен успех и получава Голямата награда на журито на кинофестивала в Кан. Кинокритиците от Ню Йорк и Националната общност на критиката в САЩ я избират за най-добра актриса на годината (1997); номинират я и за "Златен глобус" и "Оскар". В Европа филмът е посрещнат най-възторжено и Емили Уотсън заслужено получава европейската филмова награда за най-добра женска роля. Въпреки това актрисата и до днес продължава да твърди, че нейният съпруг, английският театрален актьор Джак Уотърс, е много по-талантлив от нея. Двамата се запознали в театъра на Royal Shakespeare Company, играейки в спектакъла "Укротяване на опърничавата". За ролята си в "Хилари и Джаки", която е не по-малко сложна от тази в "Порейки вълните" Емили Уотсън се превъплъщава толкова органично в персонажа на музикантката Жаклин Дюпре, че предизвиква зъслужено възхищението на публиката и критиката. Тя пресъздава с удивително майсторство живота на Джаки от шестнадесет до четиридесет и две годишната й възраст (Жаклин Дюпре умира през 1987 г.), овладявайки не само до виртуозност техниката да свири на виолончело, но и разкривайки с потресаваща убедителност скръбната хроника на деградацията на своята героиня, нейния разпад като личност, както във физическо така и в умствено отношение. Не е странно, че френският режисьор Жан-Пиер Жьоне, който също се възхитил на нейните изпълнения, решава да повери именно на нея главната роля в следващия си филм. Дори заглавието му "Амели" било предопределено от нейното собствено име. Емили Уотсън обаче отказва поканата и това дава възможност на младата французойка Одри Тоту да покаже на какво е способна.