“Мълхоланд драйв” се радваше на относителен зрителски успех и на единодушно одобрение от страна на критиката и допринесе сериозно за утвърждаването на Дейвид Линч като един от култовите автори на седмото изкуство от края на ХХ век. С последния си филм “Инланд Емпайър” режисьорът съумя окончателно да се освободи от оковите на холивудското финансиране, но също от тези на сценария, “четивността” на историята и “прозрачността” на гледната точка. Филмът е решен в духа на типичния за Линч “снобски” елитаризъм, изпълнен с енигматични, често изобретателни и брилянтни картини, които постепенно се превръщат в запазена марка на неговото провокативно, трудно разбираемо за мнозина авторско кино. Зрителят е изправен пред критическата деконструкция на една история в самия момент на разказването й. Смесвайки реалния и виртуалния свят в едно почти шизофренно раздвоявяне, режисьорът отваря на всеки пет минути врата към един нов свят, без никога нищо да затваря зад гърба си, и неуморно се забавлява с потенциалното стъписване на публиката, залутана сред многобройните знаци, плод на творческото му въображение. Жената като персонификация на злото, паралелното съществуване на светове, които се отразяват взаимно, дълбините на женската психика са все мотиви от света на Дейвид Линч, които се утвърдиха като метафори от времето на “Изгубената магистрала”. “Инланд Емпайър” започва с интригата на една изневяра, която отразява реалността и нейната въображаема огледална страна, и впоследствие се впуска в множество отделни сюжетни линии, в чиято откъслечна връзка с основната, вече разпиляна история откриваме безмилостното умение на Дейвид Линч да снима безпокойството, граничещо с ужас, и да придава трагична одухотвореност на едно привидно най-обикновено място. Принципът на гледане е прост: ако не разберете филма веднага, гледайте го пак. Ако някой детайл убегне от зоркото ви чувство за повествователен ред, пишете го на сметката на отсъстващата логика. Нет Фокус