Нови лица в българското кино
Мутри, ченгета, наркотрафиканти, примати, наивници се гонят, бият, трепят, сякаш изскочили от долнопробен холивудски екшън ала Джеки Чан (само Магардич Халваджиян си го признава, имплантирайки в “Печалбата” и един от тези екземпляри).
Естествено е в подобни сюжетни схеми лидерското място да е отредено за мъжките персонажи. На жените (с гореспоменатите изключения плюс познатия “Опашката на дявола” на Димитър Петков) е отредена фоновата роля на обслужващ мъжкото Его персонал: проститутки, секретарки, блондинки, певачки, слугини, родилки...
Естествено, мнозинството от тези мъжкари не са за издържане, камо ли за сънуване или мечтане. Но пък са натоварени с отговорната мисия да въплътят авторските представи за днешния български герой/антигерой - по скалата от ченгето, през жертвата, та до вандала. А този персонаж, въпреки че физически донякъде прилича на едновремешните "лоши момчета" на Иван Иванов, Христо Шопов, Георги Стайков или Петър Пойорданов, все пак е различен - повече е ръбат, отколкото симпатичен; повече е свиреп, отколкото копнежен, повече е действен, отколкото мисловен...
На екрана трайно се заселиха Кръстьо Лафазанов, Христо Гърбов, Валентин Танев, Иван Савов, Александър Дойнов - талантливи актьори около 40-те, познати още от 80-те. Някои от тях са минали през театъра и дори школата "Теди Москов", други - не, но до един се вместват в клоунадата "народопсихологична автентичност" (и в "Съдбата като плъх", и в "Хълмът на боровинките" на Александър Морфов, и в "Лист обрулен", и в "Търси се екстрасенс" на Михаил Мелтев...). И все пак, независимо дали играят в драма, комедия или фарс, дали са в едър или общ план, те са си все познатите характерологични шутове - през телата, жестовете и артикулациите им "дреме" или "скача" нелицеприятно-трогателната родна мъжкост, раздирана между его и инерция…
Геновева Димитрова
Пълният текст, можете да прочетете на страниците на списание “Кино” – брой 1 2003