Биография

Джийн се ражда на 13 ноември 1938 година в Маршалтаун, Айова, в семейството на потомци на шведски имигранти. От малка играе в училищни постановки, а след това и на сцената на университетския театър. Когато завършва гимназия през 1956, съучениците й я оценяват като тази, която има най-голям шанс да успее в живота. Така и става. Кинокариерата й започва много обещаващо с дебюта й през 1957, когато 19-годишната студентка се явява на кастинг за ролята на Жана д’Арк в историческия филм на Ото Преминджър „Saint Joan” — екранизация по пиесата на Бърнард Шоу, по сценарий на Греъм Грийн. Вместо да покани за ролята кинозвезда, Преминджър обявява национален конкурс, опитвайки се да открие актриса, която да предаде чистотата и непосредствеността на Орлеанската дева. По мащаб търсенето било сравнимо с търсенето на главната героиня за „Отнесени от вихъра” през 30-те години. Измежду 3-те хиляди претендентки, поканени да се явят в Лос Анжелис на кастинг (от общо подадени 18 000 заявления), режисьорът избира Джийн. Във филма на Преминджър Жана е здравомислеща и практична, в постъпките й няма мистицизъм. Независимо от широката си реклама, лентата няма успех сред зрителите и получава ниски оценки от критиката, чието недоволство е предизвикано в частност от това, че във филма църквата е показана като жестоко оръжие на политическия режим. Чуват се и критики за това, че главната роля е дадена на дебютантка. Дори след като Сибърг става знаменита като участник във френската нова вълна, критиците не променят мнението си за дебюта й. Независимо от критиките към първия си филм със Сибърг, през 1958 Преминджър кани актрисата в следващия си проект - мелодрамата „Добър ден, тъга”, екранизация по нашумелия роман на Франсоаз Саган, публикуван четири години по-рано. В него Сибърг играе ролята на 17-годишната лекомислена Сесил. Филмът предизвиква нееднозначни оценки. Мненията за играта на актрисата се колебаят от положителни до такива, че макар да изглежда добре, тя е незряла дебютантка. По време на снимките на „Добър ден, тъга” на Лазурния бряг, Сибърг се запознава с френския юрист Франсоа Морею и скоро се омъжва за него. По-късно тя разправя, че Морею я впечатлил с маниерите си: умението си да поръчва вино и да си оставя визитката, т.е. не с тези качества, по които трябва да се избира мъж, както осъзнала впоследствие. Семейството живее в Европа, отначало във Великобритания, където през 1959 Джийн се снима по договора си с Columbia Pictures в комедията „Ревът на мишката” c Питър Селърс (най-накрая идва преобладаващото мнение на критиката, че актрисата се справя по-добре, отколкото в предишните си филми). След като семейството се премества в Париж, Сибърг тръгва на уроци по френски, пеене и актьорско майсторство. Последният й е учител Етиен Декроа, учител и на Марсел Марсо. През 1960 тя се появява във филма „Récréation, La”, чийто сценарист и сърежисьор е съпругът й, вече навлязъл в света на киното. Този филм, също като „Добър ден, тъга”, е екранизация по роман на Франсоаз Саган. Джийн играе американска студентка, живееща във Версай, която отначало се влюбва в съсед скулптор, а след това се разочарова от него. Скоро след края на снимките Джийн подава молба за развод, в която обвинява Франсоа в жестоко отношение към нея. Към 1960 интересът на Columbia Pictures към актрисата намалява и тя получава разрешение да се снима при френския режисьор Жан-Люк Годар (един от пионерите на френската нова вълна) в драмата „До последен дъх”. Този филм е и най-известният с нейно участие. Партнира й Жан Пол Белмондо. Джийн става много популярна във Франция, получава номинация за британската награда BAFTA. „До последен дъх” често е определян като манифест на поколението от 60-те. Благодарение на участието си във филма Джийн се превръща в култова фигура във Франция, нараства и популярността й в САЩ. Модерна става дори прическа „а`ла Джийн Сибърг”. В статия, публикувана в „Таймс”, Мел Гусоу пише, че актрисата е символ на младите американки, чиято мечта е да заминат за Париж и да станат Джийн Сибърг. Бозли Кроутър пък пише, че „миниатюрната мис Сибърг понякога изглежда трогателна с детското си лице, но в повечето епизоди е хладна и пресметлива като животно, защитаващо се от ирационалния и безсърдечен свят.” След излизането на „До последен дъх” Columbia Pictures отново проявява интерес към вече знаменитата актриса и в същата 1960 година Джийн се прибира у дома, за да участва в драмата „Let No Man Write My Epitaph”, разобличаваща употребата на наркотици. В 1961 излизат два филма с актрисата: драмата „Grandes personnes, Les” и романтичната комедия „L'Amant de cinq jours”. По това време Сибърг започва връзка с известния писател Ромен Гари, който е с 24 години по-възрастен от нея. Запознават се през 1959 в Лос Анжелис, а сключват брак на 16 октомври 1962 година. Бременна от Гари, през 1963 г. Сибърг играе само в един филм — мелодрамата на Робърт Париш „In the French Style” (по сценарий на Ървин Шоу). През юли същата година ражда син, когото наричат Александър Диего. На 8 март 1963 Сибърг се появява на корицата на списание „Life”. През 1964 излизат три филма с нейно участие. Първо играе в една от петте новели (режисирана от Жан Люк Годар), събрани в „Plus belles escroqueries du monde, Les” (останалите 4 са дело на Клод Шаброл, Уго Грегорети, Хиромити Хорикава и Роман Полански). Следват втори филм с Белмондо - криминалната комедия „Échappement libre”, и психологическата драма на Робърт Росън „Лилит”. Ролята й в последния филм (по договор с Columbia Pictures) е на пациентка на психиатрична клиника, в която се влюбва лекарят й (Уорън Бийти), и за нея Сибърг получава номинация за „Златен глобус”. Следващите две години също се оказват плодотворни за Сибърг в творчески план. През 1965 г. излиза криминалната драма „Un milliard dans un billard”, в която актрисата си партнира с Клод Риш. След това актрисата заминава за кратко в Холивуд и се снима в трилъра на Universal Pictures „Moment To Moment”. Отново във Франция, Сибърг започва снимките на приключенския филм „Estouffade à la Caraïbe”, заедно с Фредерик Стефорд и Серж Генсбур. Същата 1966 г. тя за първи път работи с Клод Шаброл; режисьорът я кани за главната роля в новия си филм - драма за окупираната от нацистите Франция. И накрая третият филм през годината с участието на Сибърг става американската комедия на Ървин Кершнер „A Fine Madness”, дует с Шон Конъри. Във филма „Oiseaux vont mourir au Pérou, Les” (1968) Шаброл отново работи с Джийн, която играе ролята на нимфоманка. През 1969 г. актрисата снима в САЩ музикалния уестърн „Paint Your Wagon”, с Лий Марвин и Клинт Истуд. Филмът е номиниран за „Оскар” и „Златен глобус”. В края на 60-те новото увлечение на Сибърг става политиката, в резултат на което името й е замесено в няколко скандала. Актрисата подкрепя Националната асоциация за развитие на цветнокожото населения, бори се за правата на индианците, освен това оказва финансова помощ на активистите на „Черните пантери” - партия, която се бори за правата на афроамериканците в САЩ. В резултат на изявите на Сибърг, ФБР (по това време под управлението на Дж. Едгар Хувър) се опитва да я опозори, разпространявайки в пресата слуха, че тя е бременна, но не от съпруга си Гари, а от чернокожия лидер на партията. Нервният срив, предизвикан от тези слухове, става причина Сибърг да роди преждевременно в края на август 1970 г., при което детето не оцелява. За да пресече слуховете, актрисата свиква пресконференция и показва снимки на мъртвороденото бяло бебе. В края на годината се развежда с Гари. Независимо от преживяното, свързано с помятането, развода, последвалата депресия и желанието й за самоубийство, Сибърг продължава да работи. През 1970 се снима в три филма: първо в италианската драма „Dead Of Summer”, а след това в два американски филма — уестърна „Мачо Калахан” и трилъра „Летище”, с Бърт Ланкастър, Дийн Мартин и Жаклин Бисе. През 1971 година работи с бившия си съпруг Гари в криминалния трилър „Kill!”, а на следващата година отново се омъжва, този път за актьора и режисьор Денис Бари. През 1972 излизат още три филма със Сибърг: италианската драма „Questa specie d'amore”, лентата на Паскуале Скитери „Камора” и трилърът на Ив Буасе „Покушение”, с Жан Луи Трентинян и Мишел Пиколи. В средата на 70-те кариерата й постепенно започва да клони към залез. Актрисата се снима по-рядко: през 1973 и 1974 играе само в по един филм, а драмата „Дивата патица”, заснета през 1976 в Германия по пиесата на Ибсен, става последният й филм. В края на 70-те Сибърг започва да се среща с 29-годишния алжирски плейбой Ахмед Хасни и на 31 май 1979 се омъжва за него, но тъй като разводът й с Бари не е оформен официално, бракът с Хасни не може да се смята за законен. В края на август 1979 г. Сибърг изчезва и полицията започва издирването й. Малко преди да изчезне, тя направила опит за самоубийство, като се хвърлила под мотрисата на метрото. След 11 дни обвитото й в одеало тяло е намерено на задната седалка на бяло „Рено”, изоставено в покрайнините на Париж. В кръвта на актрисата е открито високо съдържание на приспивателно лекарство, а в ръката й – предсмъртна бележка с думите: „Прости, повече не мога да живея със своите нерви...”. Джейн Сибърг била само на 40 години. През 1995 година Марк Рапорт засне документалния филм „From the Journals of Jean Seberg”, посветен на живота й. Нет Фокус