Биография

Дако Даковски е емблематична фигура от периода на българското кино след 9 септември 1944 - така нареченото „социалистическо игрално кино”. Съдбата му отрежда кратък живот, малко години за професионална дейност в художествения филм и крехко здраве, но средата, моментът и, разбира се, талантът му го извеждат в авангарда на определяното като "най-важно и най-масово" от всички изкуства. Роден на 7 август 1919 г. в с. Търнак, Врачанско, където като ученик участва в художествено-творческата самодейност, Дако Даковски завършва право в СУ "Климент Охридски". Но студентството му в Юридическия факултет не охлажда актьорските му увлечения и вместо в адвокатската кантора, той още през 1939 г. постъпва. в "Опитния театър" на Стефан Сърчаджиев. Две години по-късно от неговата сцена той се прехвърля в новооснования театър в Скопие, където шлифова своя талант. С въвличането на България във Втората световна война, младият артист с леви убеждения се присъединява към партизаните от отряд "Георги Бенковски". Веднага след победата на 9 септември той заминава доброволец в Отечествената война, където името му се среща многократно като организатор и артист във фронтовия театър, за което е удостоен с "Орден за храброст" – I-ва степен. После има привилегията да учи в Московския киноинститут за подготовка на кадри по всички специалности на седмото изкуство - ВГИК. В този институт, в лицето на 27-те пионери на новото българско кино - режисьори, сценаристи, оператори, киноведи, монтажисти, киноикономисти, аниматори, се формира ядрото на държавната ни национална кинематография, след национализацията на киноделото у нас през 1948 г. Даковски е първият председател на това пъстро сборище от таланти, най-многочисленото сред чуждестранните землячества. Именно тук, още на учебната скамейка и в снимачните павилиони, се зараждат и формират професионалните умения на такива първокласни майстори като Борис Шаралиев, Въло Радев, Тодор Динов, Анжел Вагенщайн, Христо Ганев и още мнозина. Даковски има и смелостта да бъде първият възпитаник на ВГИК между чужденците, който защитава дипломна работа с цял игрален филм, а не с документална късометражна лента или киноновела. Това е неговият дебют през 1952 г. с „Под игото". Постановката на тази жалонна за нашето кино творба е съпроводена с небивали снимачни трудности. Снимките се извършват главно в стар тютюнев склад с остаряла или оскъдна техника, с дебютанти или слабо обучени кадри и с пределно скромен бюджет. Освен това „Под игото" е едва петият игрален филм на държавната ни кинематография, а непосредствено предшестващите го „Калин Орелът", „Тревога", „Утро над родината" и „Данка" са камерни творби с много по-леки постановъчни проблеми. Даковски трябва да разчита само на своята студентска подготовка, на актьорския си личен опит и съветите на своя забележителен учител Михаил Ром, на твърде скромната производствена практика на оператора Бончо Карастоянов и на помощта при някои масовки на пребиваващия в България Сергей Василев, знаменитият съавтор на "Чапаев". Многобройната и авторитетна изпитна комисия във ВГИК дава отлична оценка на „Под игото". Единодушно ласкавите отзиви на критиката, престижната „Димитровска награда”, с която е удостоен, и шествието му по множество чуждестранни екрани доказват неговите зрели професионално-художествени достойнства. "Под игото" е видян от три милиона и половина зрители - фактически от всеки втори българин. Познаване на селската душевност и бит предопределят избора на Даковски за снимането на първия ни игрален филм за съвременното българско село - "Неспокоен път", екранизация на романа на Стоян Ц. Даскалов "Своя земя". В тази си творба Даковски се опитва да убеждава колебаещите се селяни да изберат пътя на „задружния труд и благоденствието”, както се смяташе тогава. Вариации на все същата тема – „предимствата на колективното земеделие и за неговата роля за духовното извисяване на тружениците от полето” - той прокарва и в следващите два филма от трилогията: "Тайната вечеря на седмаците" и "Стубленските липи". А снимките на филма "Калоян" обещават вълнуващ патриотичен филм, който така и не успява да завърши. Дако Даковски почива на 28 януари 1962 г. Но със своите скромни на брой пет филма заема своята ниша в пантеона на българското киноизкуство. – най-вече със заслуга за бързото му и всестранно професионализиране. Личните му актьорски данни му помагат да открие или преоткрие десетки таланти, да ги шлифова, лансира и предаде като наследство на своите колеги. Примерите с Апостол Карамитев, Иван Братанов, Георги Георгиев-Гец са красноречиво доказателство за тази му заслуга. При него са привлечени такива големи имена от другите изкуства като Филип Кутев и Найден Петков, младият, но многообещаващ белетрист Антон Дончев - със значим принос и във филмовото изкуство. Другите за него "Във филмите му имаше наивитет и момчешка възторженост. Той ни караше да "изживяваме мига", без да си служи със сложни метафори и търсена асоциативност. Интересът към обективната истина се изкупваше от неговата сърдечност, което раждаше поезията на изображението. Изразът на националното той търсеше в различни плоскости - в българската интонация, във фолклорното богатство, в детайла, в предметната подчертаност. Но всичко това той умееше да превърне в заразителен живот, да открие естетическата стойност на вещите и бита, сред който оживяваше героят". Проф. Любомир Тенев - театровед Нет Фокус