Даниел Дей-Луис
Daniel Day-Lewis
Биография
Даниел Дей-Луис е един от най-хвалените и най-трудни за разбиране изпълнители на своето поколение. Историите за пълното му сливане с образите, които играе, са легендарни – от настояването да стои в инвалидната количка и когато камерата не работи през снимачния период на „Моят ляв крак” до отказа му да пуши фабрично произведени цигари, вместо ръчно свити в стила на 18-те век, докато снима „Последният мохикан”.
Може би причината за този толкова сериозен подход се крие в семейството му. Син е на поета Сесил Дей-Луис и актрисата Джил Болкън. Влиянието на киното е особено силно по майчина линия: тя е дъщеря на сър Майкъл Болкън, по своето време шеф на студиото Ийлинг. Сменил няколко училища, Дей-Луис отрано проявява интерес към актьорството. След като на 13 отпада от передното училище, той успява да получи малка роля в „Sunday, Bloody Sunday” на Джон Шлезинджър (1971). След този дебют, момчето решава да се съсредоточи върху театралната подготовка, която получава в Бристолския Олд Вик. Той играе в този театър и в Кралската Шекспирова Компания до края на десетилетието, а през 1982 се снима за втори път в киното, като играе уличен бандит в „Ганди”.
През 1986 Дей-Луис за първи път с сблъсква с международното признание. Двата филма, в които участва със силни роли, „My Beautiful Laundrette” и „Стая с изглед”, имат премиери в един и същи ден в Ню Йорк. Улична отрепка в единия и непоносим педант от епохата на крал Едуард във втория, Дей-Луис смайва критиците и публиката разностранния си талант. Гилдията на филмовите критици от Ню Йорк му обръща особено внимание, и го удостоява с наградата за най-добър „вносен” актьор на годината за работата му и в двата филма. Сега вече е само въпрос на време Дей-Луис да получава предложения за главни роли, и две години по-късно той играе в адаптацията на Филип Кауфман по „Непоносимата лекота на битието” на Кундера. Но похвлите, които получава за играта си в този филм, бледнеят пред възторга, който предизвиква със следващата си роля – като страдащият от церебрална парализа писател и художник Кристи Браун в „Моят ляв крак” на Джим Шеридан (1989), Дей-Луис получава Оскар и Британската академична награда и си спечелва репутацията на един от най-завладяващите актьори на своето поколение.
Последвалото завръщане на театралната сцена в „Хамлет” (в Националния театър на Ейре) свършва внезапно, когато една вечер, насред представление Дей-Луис слиза от сцената и напуска театъра - поради "нервно изтощение". Взима си отпуск и от киното до 1992, когато се появява отново, възстановен, за главната роля в „Последният мохикан”. Филмът е успешен и с него Дей-Луис придобива и репутацията на малко необичаен секс-символ. На следващата година отново е в Ирландия, за да играе във „В името на Отца” на Джим Шеридън, като погрешно обвинен в терористичен акт на ИРА – В резултат - номинации за Оскар, BAFTA и Златен глобус най-добър актор. Същата година Дей-Луис отново изненадва със съвсем различно превъплъщение, като мъж от висшето общество от началото на века в пищната адаптация на Мартин Скорсезе „Невинни години”.
Впоследствие появите му на екрана намаляват и до 1996 Дей-Луис е невидим за филмовата публика. През 1996 година той се снима във адаптацията на Николас Хитнър по Артър Милър „Лов на вещици”. За ролята на трагичния Джон Проктър получава силни отзиви, както и за работата си в „Боксьорът”, третият му филм с Джим Шеридан. Като бивш боксьор, който се опитва да уреди живота си след 14 години в затвора, заради участие в ИРА, Дей-Луис отново предлага силно изпълнение. Въпреки смесените отзиви за филма, актьорът е номиниран за Златен глобус.
Следва временно оттегляне от киното заради простия живот на занаятчия – по-точно обущар във Флоренция, Италия – период от живота на Дей-Луис, за който не се знае почти нищо. Краят на „обущарския период” идва благодарение на неимоверните усилия на продуцента Харви Уейнстийн, актьора Леонардо ДиКаприо и режисьора Мартин Скорсезе, които много искат Дей-Луис в новия им филм „Бандите на Ню Йорк”. Примамил Дей-Луис в Ню Йорк, сред суетата и врявата на филмовата индустрия, Скорсезе вече е убеден, че е намерил единствения актьор, достатъчно фокусиран и същевременно неуравновесен за ролята на Бил касапина. Следва познатото пълно потапяне в образа – до степен при която понякога границите между реалността и фантазията се размиват. Но всеотдайният методичен подход на Дей-Луис му помага да създава убедителни екранни образи и напълно се изплаща, както доказват многобройните награди и номинации в кариерата на един от най-талантливите съвременни актьори.
В личния си живот, има 5-годишна връзка (1989-1994) с френската актриса Изабел Аджани, от която има един син, и брак от 1996 г. насам с американската режисьорка и сценарист Ребека Милър (дъщеря на драматурга Артър Милър), от която има двама сина. Даниел Дей-Луис има двойно гражданство - английско и ирландско, живее със семейството си в Annamoe, на около 30 км от Дъблин, Ирландия.
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}
;void(0);){kind=link}