Биография

Като син на водевилен актьор, Робърт Луис Фоси се ражда в театъра. На 13 вече пътува из страната със свой собствен танцов номер, наречен „The Riff Brothers”. На 15 прави първата си хореография в нощен клуб, в който момичетата, едва прикрити със стратегически разположени щраусови пера, танцуват на песента на Коул Портър „That Old Black Magic”. Това е онзи тип сексуална насоченост, която по-късно става запазена марка в хореографията на Фоси.

След служба във флота, Фоси прекарва две години в актьорско училище, преди да поеме на турне с постановката на „Call Me Mister” през 1948. Две години по-късно вече е на Бродуей като участник в ревюто „Dance Me A Song”. Но истинската му мечта е Холивуд. „Имах фантазии как се превръщам в следващия Фред Астер”, признава Фоси години по-късно. След малки роли в три филма, сред които и „Целуни ме, Кейт” (1953), Фоси осъзнава, че така няма да стигне доникъде и тръгва обратно към Бродуей. Там го чака първият му пробив.

Ветеранът-режисьор и драматург Джордж Абът решил да рискува с младия Фоси и му възложил хореографията на „The Pajama Game (1954). Следващата работа на Фоси са танците в „Steam Heat” – постановката става голям хит и цял Ню Йорк говори за нея. Хореографията се състои от елементи, които скоро стават разпознаваеми в творческия почерк на Фоси: малки групи танцьори, които извършват понякога несвързани (на моменти се движат мъчително забавено) движения, които сякаш разкъсват човешкото тяло и всяка негова част работи поотделно.

Фоси става търсен. Следващата година работи отново с Абът в „Damn Yankees” - необичайна комбинация от легендата за Фауст и бейзбол, запомнена главно заради дяволски изкусителната Гуен Върдън като най-сексапилния демон, пееща „Whatever Lola wants, Lola gets”. Оттам нататък Върдън става водеща изпълнителка в почти всички постановки на Фоси, а тялото и зашеметяващите крака на танцьорката се превръщат в съвършения инструмент за неговите идеи. След още хитове като „New Girl In Town” (1957) и „Redhead” (1959), през 1960 едно от най-великите творчески партньорства на Бродуей се допълва и с брак.

Фоси вече е станал един от онези редки случаи, в които името му като постановчик е по-голямо от това на звездата в спектакъла. Поставя на сцената хит след хит. През 1972 година „Сладката Чарити” е последвана от „Pippin”, „Чикаго” (1975) и „Dancin'” (1978). Всяко от тези четири шоута прави по над 5000 представления, а авторът им събира общо 8 награди „Tony”.

Боб Фоси прави успешна кариера и в киното. Хореографията му за „My Sister Eileen” (1955), „The Pajama Game” (1957) и „Damn Yankees” (1958) е приета добре и в „Сладката Чарити” (1969), той вече получава пълен контрол над продукцията. Резултатът е катастрофален от финансова гледна точка и следващите четири години никой в Холивуд не иска да го чуе. Но идва 1972-ра и - след като няколко други режисьори са се отказали от проекта - Фоси получава възможност да заснеме „Кабаре”. Това е най-щастливата му година – печели Оскар за „Кабаре”, „Tony” за сценичната постановка на „Pippin” и „Emmy” за ТВ шоуто с Лайза Минели „Liza With A Z”. Тези успехи му дават възможност да заснеме през 1974 г. филма „Лени” в памет на своя приятел, комика Лени Брус.

Всичко се плаща, включително и непрекъснатата напрегната работа. През 1975 г. Фоси, който пали цигара от цигара, получава инфаркт по време на работата си над „Чикаго”. Шоуто трябва да отбележи завръщането на Гуен Върнън на Бродуей, но маркира края на техния брак. Двата предишни брака на Фоси с танцьорките Мери Найлс и Доан Маккракън също са приключили с разводи. Макар и разведени същата година, Фоси и Върнън не прекъсват творческото си сътрудничество.

Точно като в автобиографичния си филм „Ах, този джаз” (1979), Фоси умира на 60 години (1987 г.) мигове преди завесата да се вдигне за триумфалното възстановяване на „Сладката Чарити”.