Биография

Благодарение на мрачната си, уникална перспектива и често нихилистичния си подход към воденето на разказа, Роман Полански оставя незаличим белег върху световното кино. Филмите му често се сравняват с тези на Алфред Хичкок заради характерната употреба на черен хумор, напрежение и понякога сюреализъм за разказване на аморални истории за обикновени хора, борещи се с един враждебен и ироничен свят. Но Полански, за разлика от Хичкок, предпочита да експериментира с различни жанрове.

В този смисъл му подхожда определението "плейбой в киното" – със стремежа му да изследва всички възможни категории в това изкуство. A причината за мрачният поглед към темите може да бъде проследена назад във времето до дълбока психологическа травма в детството на режисьора.

Полански е син на полски евреин и руска емигрантка. Когато е на три години, семейството се премества в Полша, в Краков – злополучно решение, защото германците нахлуват в Полша през 1940. Положението става още по-лошо със създаването на еврейското гето в Краков, а семейството на Полански е определено за депортиране в концентрационен лагер. Точно преди заминаването, бащата помага на сина си да избяга и момчето оцелява с помощта на няколко католически семейства въпреки големия риск, който поемат. В този период Полански става страстен киноман, като търси убежище в киносалоните, където и когато е възможно. В киното той се чувства защитен от бруталната действителност навън.

Скоро след като е сериозно ранен при експлозия, Полански научава, че майка му е загинала в Освиенцим. Баща му оцелява в концентрационния лагер, и след войната се връща в Краков при сина си. Полански - още юноша, когато баща му се жени отново - решава да напусне дома си. Въпреки че му е трудно да се справи с всички нещастия, сполетели семейството му, младежът съхранява любовта си към киното; особено важни за него по онова време са два филма - „Хамлет” на Лорънс Оливие и „Odd Man Out” на Каръл Рийд.

След почти фатален инцидент, когато Полански е на 16 – в който той едва не става следващата жертва на човек, току-що убил трима души, – баща му го изпраща в техническо училище. Напуска го през 1950, за да се запише в филмова школа, като успоредно с това става актьор в Краковския театър и дебютира на големия екран в през 1954 в „Поколение” на Анджей Вайда. Същата година Полански е един от шестимата кандидати, одобрени да учат режисура в престижната Държавна филмова школа в Лодз. През 1957 прави първия си студентски филм ”Rozbijemy Zabawe” (Прекъсването на забавата) за група платени гангстери, които прекратяват танцова забава. Филмът едва не става причина за изключването му.

Следващият филм на Полански, „Dwaj Ludzie z Szafa” (Двама мъже и гардероб), става един от най-прочутите му и му носи пет международни награди. Този и последвалият късометражен филм „Le Gros et le Maigre” ("Дебелият и слабият", направен през 1961 след дипломирането му) включват черния хумор, характерен по-късно за пълнометражните му филми.

Полански снима първия си пълнометражен игрален филм през 1962 - „Noz w Wodzie” (Нож във водата) и - както при повечето си филми по-нататък - работи и по сценария, в този случай заедно с Йежи Сколимовски и Якуб Голдберг. Действието в тази напрегната психологическа драма се развива на кораб. Филмът разказва за жалките опити на един мъж да впечатли съпругата и евентуалния си съперник, млад стопаджия качен на кораба по прищявка. Приет е за първия полски филм, в който не става дума за Втората световна война и е аплодиран заради визуалното си съвършенство - още една основна характеристика в творчеството на Полански. Това е и единственият пълнометражен игрален филм, направен от Полански в Полша за много дълго време напред.

Полански заминава за Англия, за да направи следващите си два филма, първият от които – „Repulsion” (Отвращение) - се превръща в крайъгълен камък в жанра на съвременния психологически трилър и независимо слабите приходи си остава любимият на режисьора.

Полански прави своя холивудски дебют през 1968 гт. с хорър класиката „Бебето на Розмари”. Както и по-ранните му творби, филмът се концентрира повече върху психологическия ужас, отколкото върху евтините средства за сплашване на зрителите. Режисьорът е съумял да създаде атмосферата на надвисващия ужас по начин, който мнозина режисьори след него се опитват да имитират, много рядко с успех. Следващият му филм „Макбет” е достоверна, но противоречива адаптация на шекспировата трагедия. Направен скоро след като съпругата му Шарън Тейт е брутално убита от членове на „семейството” на Чарлз Мансън, с нагледното си насилие филмът сякаш отразява мъката и страданието на режисьора.

В следващия си филм Полански завива в друга посока – заминава за Италия и снима еротичната комедия „What?”, преди да се завърне в САЩ и да режисира едно от най-добрите си произведения, „Китайски квартал” (1974) - филм, който съживява почти мъртвия жанр film noir и носи на Полански номинации за Оскар и за наградата на Британската киноакадемия. Успехът е последван от напрегнатия и сюреалистичен „Le Locataire”. Злокобна, параноична приказка за лудост и отмъщение, заснета в квартала, където Полански е живял при първото си идване в Париж.

През 1977 г. името на Полански е навсякъде в новините, но не заради нов филм, а поради много по-неприятен повод: докато работи в Холивуд по поредния си проект, режисьорът е обвинен в сексуална връзка с 13-годишно момиче. Без възможност да продължи работата си, Полански напуска САЩ и се установява в Париж (придобил е френско гражданство още през 1976) и не снима нищо до 1979. Адаптацията на романа на Томас Харди, дългият три часа „Тес”, дава старт в голямото кино на 17-годишната Настася Кински (с която Полански също е в интимни отношения); той става най-скъпия филм, сниман във Франция до това време. С този филм успехът отново е налице и Полански е номиниран за Сезар и отново за Оскар като най-добър режисьор.

Докато „Тес” е белязан с лиричен романтизъм, следващият филм на Полански „Пирати” (1986) е пълноценна пародия. Но както и другите му комедии, „Пирати” няма успех. След като са обсипали с похвали „Тес”, критиците решават, че „Пирати” е неравен и недостоен за сериозното им внимание. „Безумецът” – трилър от 1988 с Харисън Форд, също не задоволява нито критиката, нито публиката , а следващият му проект, перверзно-еротичният трилър „Горчива луна” (1992), привлича повече внимание, а в него играе и тогава неизвестният Хю Грант. Полански отново печели одобрението на критиците през 1994 г. с „Death and the Maiden”, негова адаптация по пиесата на Ариел Дорфман с участието на Бен Кингсли и Сигорни Уивър. Две години по-късно снима експерименталния „Gli Angeli”, а през 1999 г. се завръща към трилър мистериите с „Деветата порта”, където участва третата му съпруга - Еманюел Сение. (Барбара Лас е първата; Шарън Тейт - втората).

„Деветата порта” минава съвсем незабелязано, но пък със следващия си филм Полански демонстрира, че отново е на върха на играта. Базиран на спомените на Владислав Шпилман и вдъхновен от потресаващите детски преживелици на самия Полански, „Пианистът” разказва силно емоционалната история на талантлив музикант, принуден да се крие из руините на Варшава по време на нацистката окупация на Полша. Филмът започва да трупа награди още от премиерата си в Кан през 2002, където взима голямата награда – Златната палма, до Академичните награди, където получава цели седем номинации, включително и за най-добър филм. За изненада на мнозина в конкуренция с популярния мюзикъл „Чикаго” и „Бандите на Ню Йорк” на Скорсезе, „Пианистът” печели три основни награди – най-добър актьор, адаптиран сценарий и за режисура – въпреки че самият Полански няма как да отиде в САЩ, за да си получи наградата, защото веднага ще бъде арестуван по онова старо дело.

През май 2018 г. американската академия изключва режисьора, а през ноември 2020 г. 87-годишният Полански е изключен и от Френската киноакадемия, в която има почетен статут заради постиженията си, заради обвиненията в изнасилване отпреди 43 години.

Филмография