Златан Дудов
Биография
Великият непознат от Цариброд В предпоследния ден на януари 1903 г. в къщата на Тодор Златанов и Миля Алексова се родило момченце, което получава рядко, но хубаво име - Златан Дудов. Петдесет години по-късно за него ще узнаят всички студенти от филмовите академии или школи, филмови историци и любители на киното, а споменаването на името на Златан Дудов ще стане доказател-ство за богата обща култура. За местните хора обаче той ще си остане неизвестен, вероятно и защото твърде рано напуска родното място. Детските си години Златан прекарва в не особено богато семейство, в което работи само бащата - железничар. Едва ли като дете е гледал някакъв филм, защото постоянен кинематограф Цариброд получава едва двадесет години след неговото раждане, но сигурно е гледал представленията на царибродския театър, слушал е оркестъра на Павилиончето и е бил запознат с работата на Машев, който по-късно ще стане корифей на българското изобразително изкуство. Ако към това добавим живописността на градчето и особената чувствителност на Дудов към всичко, което е изкуство и красота, това се превръща в добра основа за човек, който по-късно ще се нареди сред най-уважаваните кинематографисти на света. Дудов напуска Цариброд през 1917 г. Това е времето когато градът има над пет хиляди жители и когато за него най-ласкаво пише Джон Рид, давайки му във всяко едно отношение предимство в сравнение със съседния Пирот. Заедно със семейството си Златан заминава за София. Тук се записва в Първа мъжка гимназия и се включва в организациите на левицата и в гимназиалния театър. Училището завършва като отличник на випуска и през 1922 се записва да следва архитектура в Берлин. Целият свят се движи към Берлин, пише Иля Еренбург за този град през двадесетте години на този век. По това време обаче той изживява тежки дни, понеже след разгрома на Ноемврийската революция през 1918 г. , Ваймарската република Германия изпада в тежка икономическа криза. Какво е положението в нея наи-добре пише Ерих Мария Ремарк: „Върнахме се откъснати от самите себе си, с опустошен дух и рухнали надежди." Такава констатация е точна за един германец, но не е и за балканец, който носи в себе си ориенталското спокойствие на малкото градче или на тькмо пробудената столица с едвам десет трамвая. Златан Дудов намира тук всичко онова, което само за момент е видял в осветените вагони на разкошния „Ориент експрес". Той не се въодушевява от бляська на Берлин, а от неговата непосредственост. Дали само това е причината да напусне следването и остане без пукната пара в джоба си? Кризата за него е предизвикателство. Той започва да работи по берлинските гари като носач, приема всяка работа, която му предложат, до момента, когато успява да спести достатьчно пари за да се запише през 1923 г. в театралната школа на Емил Райх. Учи заедно с бъдещите немски театрални и филмови звезди Бригита Хилм и Фриц Гешов. Това е периодът, когато Златан Дудов се среща с „Броненосеца Потъомкин" на великия Сергей Айзенщайн и може 6и моментът, когато променя своята мечта за театьра с нов копнеж - съня за подвижните картини. Във всеки случай през 1925 г. той е в студиите на Бабелсберг, където Фриц Ланг снима своя най-добър филм „Метрополис". В началото Дудов е кореспондент на някакъв вестник, но скоро след това става асистент на великия режисьор. За него това е страхотна школа. фриц Ланг използва ситуации по време на снемането на филма за да го научи на мизансцен, драматургия, да му обясни силата и магията на киномонтажа. През следващата година Дудов е отново в Берлинския универ-ситет. Следва изкуство - театър и филм при професор Макс Херман. Тук най-сериозно се занимава с драматургия и работа с актьорите, пробва се като режисьор на няколко по-малки драматични текстове. След това учи при Леополд Хеснер и Юрген фелинг в Щатстеатър. От този период са първите му контакти с публиката. Поставя едноактни пиеси за някои работнически театри, които се играят на улицата. Проф. Макс Херман му предлага да продължи следването си във факултета, но като задочен студент, което 6и му създало условия да работи, за да може от нещо да живее. Златан се съгласява. Става хорист в театъра на Ервин Пискатор на Нолен-дорфплац. Две години покъсно в разговор с професор Херман се стига до идеята темата на дипломната работа на Златан Дудов да бъде „История на руския театър". Във връзка с това Дудов трябва да отпътува за СССР. В началото това е нерешим проблем. Тогава на помощ му идва фондацията „Работническа помощ" и Дудов може да пътува за Москва. Неговият московски период е свързан преди всичко с познанството му с руския поет Сергей Третяков, който го въвежда в кръговете на групата „ЛЕФ". Тук се запознава с Маяковски, Осип Брик и Сергей Айзенщайн. Златан Дудов става редовен посетител на театьра на Майерхолд и студиото Вахтангов, където се среща с Дзига Вертов, когото особено уважава и цени. В немския работнически печат са публикувани някои негови впечатления от Съветския съюз от този период, но дипломната си работа той никога не е успял да завърши. След завръщането си от Москва Златан Дудов е отново без работа. Напълно заинтригуван от онова, което става на съвет-ската филмова и театрална сцена и, естествено, изпълнен с желание да реализира някъде тези свои впечатления. Затова не проявява особено желание да се върне при старите си приятели, или към стария начин на работа. Тогава получава прякора „Steреn wolf”, от едноименния роман на Хесе, който му дал Ханс Айслер. Тои добре разбира, че усамотеността на Дудов е творческа усамотеност на човек, който е усвоил една нова естетика и подход към изкуството и търси „сродна душа", с която ще работи върху друг вид проекти. Айслер го запознал с Бертолд Брехт. Дудов става асистент-режисьор в Брехтовия „Епичен тетьр" както са го наричали тогава на Шифбаурдам. Ето как самият тои описва тази първа среща и началото на последвалото я сътрудничество. „Всичко беше по-различно от онова, което си представях. Бях негов гост по някакъв съвсем друт повод. Но само след няколко минути започнахме един твърде интересен, необикновено плодотворен разговор на професионални теми. Аз го запознах със своите схващания за изкуството и бях много изненадан, когато към края на разговора разбрах, че ставам последовател на негови идеи. Той се интересуваше от моите творчески тьрсения, но и от моята личност. Когато четири часа по-късно излизах от неговия дом, ми предложи да работим заедно, а аз имах непреодолимото усещане, че нашето сътрудничество е започнало още докато разговаряхме." Така са се открили Брехт и Дудов. И двамата ученици на Ервин Пискатор, хора, близки по възраст, с почти еднакви възгледи за театъра, литературата, киното и живота. Така започва тяхното дългогодишно сътрудничество, което, въпреки че е било прекъсвано от време на време поради историческите събития, продължава чак до смъртта на Бертолд Брехт през 1956 г. В театъра на Шифбауердам започват да се редуват техни съвместни постановки: „Дидактичен епизод от Баден", драмата „Човекът е човек', „Майка" от Максим Горки. През 1929 година Златан Дудов сам е режисьор на „Армия без герои" от Ана Гмайнер, която е добре приета и от критиката, и от публиката. Работата на Дудов с Бертолд Брехт го тласка към киното, тьй като за Брехт отдавна не са чужди филмовите подходи и решаването на драматургични проблеми. Брехт е този, който запознава Дудов с Виктор Блум, документалист, на когото по-късно Дудов ще стане асистент. Един след друг се раждат филмите: „Сто хиляди под червеното знаме", „Рот-спорт манифестация", „Скъсайте веригите"... По правило филмите са цензурирани, а някои от тях и забранени. Вече е времето на наи-тежката криза в Германия. Златан Дудов стига до идеята за един цикъл документални филми за берлин-ските работници с работното заглавие „Как живеят берлинските работници". В такива условия се създава първият филм на Златан от замисления цикъл от филми, който се занимава с битовите проблеми на работниците и конфликтите, които се създават във връзка с тях. Този двадесетминутна късометражка е заснета в работническото предградие на „Сименс" с малък бюджет. Филмът запазва заглавието на замисления цикъл „Как живеят берлинските работници" и веднага след появяването му е забра-нен. Дудов е принуден да се върне в театъра, където пише малки драми и се занимава с режисура. В паузата между две постановки случайно попада на текст за млад безработен човек, който, преди да скочи от четвъртия етаж, внимателно сваля часовника от ръката си и го оставя на перваза на отворения прозорец. Това е цялото му имущество: поръката която оставя е предметът за някоя заложна къща, от който неговото семейство ще може да преживее известно време... Вестниците от този период са пълни с такива текстове, но за Дудов този епизод е инспирация и парадигма на времето, в което часовникът има по-голяма стойност от човешкия живот. Така се ражда сценарият за първия му филм „Куле Вампе", познат у нас със заглавието „На кого принадлежи светът", или ,,Празни стомаси". В началото на 1931 г. сценарият вече е готов. Остава още едно „изчистване", което Златан извършва с Брехт. Снимането на филма започва веднага. Дудов не е доволен от работата с оператора Вайценберг и ангажира Гюнтер Крампф, който много по-добре следва режисьорската идея. Продуцентът „Прометеус" има финансови проблеми и единствено помощта на една фирма от Швейцария спасява филма. “Куле Вампе" е завършен бързо. Същевременно се появяват проблеми с цензурата, която на засе-данието си през март не разрешава прожектирането му. След изхвърлянето на десетина спорни минути, фълмът може да бъде представен пред публиката, Премиерата е на 30 април 1932 г. в Берлин. След това идват премиерите в Лондон, Ню Иорк, Париж, Москва. Критиките са положителни и особено изтъкват гражданската доблест на режисьора Златан Дудов. Това вероятно е основната предпоставка за обезпечаването на средства за следващия негов филм „Сапунени мехури". Въпреки че работата върху него започва при още по-тежки условия - след идването на Хитлер на власт на 30 януари. 1933 г., точно на тридесетия рожден ден на Златан, британските продуценти дават пари за „Сапунени мехури". Бюджетът на фил-ма е подпомогнат и от милиардерката Кетрин Дейвис, така че през пролетта на 1934 година без знанието на властите и на цензурата, започва заснемането на филма. Работи се в скритите студиа на Милдещрасе в предградието на Берлин. Все пак се стига до провал и Дудов, заедно с немонтирания материал и с фалшифициран паспорт бяга в Париж. Тук той е отново в кръга на своите стари приятели: Брехт, Ханс Айслер, Ернест Буш, Хе-лена Вайгел, Паула Десау... От всички страни пристига помощ за немската емиграция и затова има достатьчно пари и за монтаж на "Мехурите" на Златан Дудов. Диалозите на френски пише Жак Превер, а музиката Арман Бербнар, който дотогава ексклузивно работи единствено за Рене Клер. Премиерата на „Сапунени мехури" е през 1934 г. в Париж, а критиките са отлични и стигат дотам, че дори сравняват тази бурлеска на Дудов с произведенията на Чаплин. Сравнението е донякъде разбираемо, ако се има предвид, че действието във филма се върти около господин Прибке, който остава без работа, но не пада духом. Хрумва му интересната идея да продава сапунени мехури. Тази своя работа той възприема твърде сериозно и дори пише и студия на тази тема. Затова неговите клиенти са предимно възрастни хора. Те, както и самият Прибке вярват в сапунените мехури, но както всяка илюзия, така и тази на Прибке трае твърде кратко време. Работата му започва да върви все по-слабо и по-слабо и той решава да се самоубие. В последния момент го спира най-добрият му приятел. Филмът има успех не само пред критиката, но оправдава и финансовите вложения. Започват да пристигат предложения за нови филми от френски продуценти, но Дудов ги отхвърля. Причина за едно такова поведение вероятно трябва да се търси в това, че Златан Дудов отново се посвещава на театъра. През 1937 година режира пиесата „Оръжията на госпожа Карар" от Брехт. Немските интелектуалци в Париж оценяват спектакъла като културно събитие на сезона. Златан Дудов продължава да сътрудничи с Брехт и се включва в Съюза на немските писатели и през следващата 1938 г. работи върху Брехтовия текст „Страхът и мизерията на Третия райх". По това време се ражда идеята за повече сатирични текстове, при което безвъзмездно му помага Бертолд Брехт. Заглавието на първия текст е „Страхли-вецът" и темата му е подобна на тази от филма „Сапунените мехури", следва пиесата „Неверникът Тома", след което, бягайки. пред нахлуването на фашизма в Швейцария, той пише сценарий за филм със заглавие „Ръката, която не искаше да поздравява", който никога не е реализиран. Става дума за силна антинацистка алегория за човек, който е изгубил лявата си ръка през Първата световна война. Той получава от държавата подходяща протеза. След 1933 г. този инвалид от Първата световна война по някакъв начин става инвалид и през Втората световна война, т. е. на фашизма. Пред него възникват три дилеми: дали да поздравява фюрера с дясната си ръка, което не е правилно или да не го поздрави, което е неприлично, или пък да го поздравява с протезата, което е невъзможно без помощта на дясната ръка. В този триъгьлник героят загубва ума си и полудява. От този период е и следващата забележка на Дудов: „Войната вилнееше, град след град се превръщаше в пепел и руина, милиони хора умираха не само физически, но и духовно, а аз някъде в Европа, която трепери в чудовищна треска, съм седнал и си пиша своите комедии, преструвайки се, че нищо не ме засяга. Впрочем, това е само моя отбрана. Всяка чужда смърт е и моя, всяка съдба е и моя съдба. Затова в центъра на гитантските събития, които разтърсват нашето време аз всъщност търся целта и смисъла на категорията – комедия”. През тези военни години Златан Дудов създава пиесите „Раят на глупаците" и „Залезът на света". И двата текста са предназначени за театьра и разработват темата за феномена на фашизма и за раждането на механизма и човека лесно да се приспособи към ситуацията или към силните хора. Краят на войната Дудов дочаква в Швейцария, а в Германия се завръща в началото на лятото на 1945 г. Веднага започва работата си за възобновяването на студиото УФА, недалеч от Бабелсберг. Работата бързо приключва и вече в началото на следващата година от тези студиа излизат първите следвоенни немски филми. През 1946 г. Дудов опитва да преработи в сценарий текста „Залезът на света" за филм. Това не му се отдава и затова през 1948 г. прави скици на сценария за „Хляба наш насъщни". филмът е продължение на онова, което вече е създал в „Куле Вампе". Завършен е много бързо като през същата година е и неговата премиера. Филмът има впечатляващ успех, а Златан Дудов получава наградата „Държавна премия на ГДР". През следващите години, заедно с Йоханес Бехер и поетите Кубе и Велк, Дудов работи върху сценария за филма „Семейство Бентин". Режисурата поверява на група млади автори, които работят под негово ръководство. „Семейство Бентин" раз-работва темата за разделена Германия. През 1952 г. Дудов снема филма „Женски съдби", за който на фестивала в Карлови Вари получава наградата за режисура. И в този филм авторът поставя проблемите от предишния филм. През тази година Златан Дудов е избран за член на Немската академия за изкуства, като при-знание за пръв творец от филмовия бранш» получил тази награда, След това по сценарий на Жана и Курт Стерн работи върху филма „По-силни от нощта". филмът е завършен през 1954 г. и следващата година участва във фестивала в Локарно, където изпълнителят на главната роля Вилхелм Кол - Хооге е отличен с първа награда, а Златан Дудов отново получава „Държавната премия на ГДР". Същата година (1955) г. Дудов става професор по филмова режисура във Висшето училище по кинематография в Бабелсберг. Две години по-късно Златан Дудов снима филма „Капитанът от Кьолн". Филмът става много популярен и извън границите на ГДР, дори и извън границите на „лагера". Това го отвежда към новия му филм „Грешки в любовта' или „любовен хаос", който интерпретира проблемите на немската младеж през петдесетте години. „Грешки в любовта" има формата на водевил и е най-популярният филм на Дудов, но по мнението на критиците той е и неговият най-слаб филм. Това е ясно и на Дудов и той започва да работи върху един сериозен проект, посветен на проблемите на една жена на средна възраст. Работното заглавие е „Кристине". Филмът остава незавършен, защото в разгара на снимките на 12 юни 1963 г. Дудов загива при катастрофа. Погребан е на Доротеенщадското гробище в Берлин. Неговите кинотворби, създадени след войната, никога не достигат креативните му възможности от началото. Но все пак те фрагментарно потвърждават неговия талант и особеност. Но като връх на неговите авторски постижения може да се посочи филмът „Капитанът от Кьолн" (Вег Наирйпап уоп Ко1пп, 1956), който по един шифрован, но същевременно разбираем начин говори за моралния и идеологически декаденс в страната, в която живее. В историята на киното Златан Дудов ще бъде запомнен преди всичко с творбите му, създадени през петдесетте години. Макар и да звучи парадоксално, но неговият престиж в света на киното не би се променил особено дори, и да е заснел само филма „Гладни стомаси", който е включен във всички антологии и който в различни анкети по повод първите сто години на киното (1955) е причисляван към стоте най-добри филмови творби въобще. Много пъти той е преоткриван: най-напред от генерацията на новата френска вълна, а след това, след обединението на Германия, от поколението на немските кинографисти. За Дудов са написани и цели студии, но като че ли още не е изяснен неговият образ, отделен от художественото и идеологическо дви-жение, към което е принадлежал. За съжаление творчеството на този велик наш сънародник е малко познато в България. Няколкото филма, показани на български екран, не могат да дадат достатъчно пълна представа за особеностите на творческия почерк и идейно-естетическите възгледи на режисьора, за неговите стилистични и жанрови търсения. Нет Фокус
