Биография

Един от най-значимите източноевропейски и световни режисьори хроникира политическите и социални промени в родината си с чувствителност, страст и без компромиси. Още като тийнейджър, по време на Втората световна война, Вайда се присъединява към антифашистката съпротивата. След края на войната Вайда учи живопис в Академията за изобразителни изкуства в Краков, но преди да завърши курса, постъпва в режисьорския факултет на кино училището в Лодз. Още като студент се изявява като втори режисьор на филма "Петимата от улица Барска" на ветерана на полското кино Александър Форд, през 1954 година дебютира с първия си филм, "Поколение". Тази история за нелегалната съпротива полага началото "полската школа в киното".

Широкото признание идва при Вайда след втория му филм, "Канал" (1956), удостоен с няколко награди, в това число и специалния приз на кинофестивала в Кан през 1957 година. “Канал”, заедно с последвалия през 1958 г., “Пепел и диаманти” представляват забележителна трилогия за влиянието на войната върху Полша и носят на Вайда международно признание.

С “Пепел и диаманти” изгрява и звездата на Збигнев Цибулски, "полският Джеймс Дийн," който загива през1967 и става фокус на поредния филм на Вайда “Всичко за продан” (1968). Но “Пепел и диаманти” става също така и причината за първия сблъсък на режисьора с полското правителство, което се опитва да спре разпространението на филма, защото показва убийството на партиен секретар.

По-нататък режисьорът отново се заема с темата за войната в "Lotna", "Самсон", "Пейзаж след битката", "Корчак", "Страстната неделя". Освен това, Анджей Вайда снима лирични филми и сатирични комедии ("Госпожиците от Вилко", "Березняк", "Обетована земя", "Невинни мародеи", "Лов на мухи"). Немалко място в творчеството на режисьора заемат и екранизациите на литературни класици, както полски, така и световни - "Сибирската лейди Макбет", "Бесове", "Пилат и другите" (по “Майстора и Маргарита” на Булгаков).

Силен обществено-политически резонанс - и то не само в Полша, предизвиква творчеството на Вайда в края на 70-те – началото на 80-те години на 20 век. “Човек от мрамор” (1977) и “Човек от желязо” (1981) представляват епично изследване на сблъсъка между индивидуалността и държавата в следвоенна Полша, което Вайда отдавна мечтае да направи. “Човек от мрамор” разказва за опитите на млада режисьорка да проследи живота на дискредитиран работнически герой от 50-те години; “Човек от желязо” изследва зараждането на движението Солидарност.

“Човекът от желязо” печели Златна палма в Кан през 1981 г. и е номиниран за Оскар за чуждоезичен филм. Следващия си филм - “Дантон” (1982), с Жерар Депардийо в главната роля, Вайда снима във Франция и го изпълва с паралели от политическата ситуация в родината си, когато режисьорът снима такива филми като "Човекът от мрамор”.

Освен в киното, от края на петдесетте години Анджей Вайда работи и в театъра, като сред поставените от него спектакли са няколко варианта на "Хамлет", "Бесове" и "Престъпление и наказание" (по Ф. М. Достоевски).

Творчеството на Вайда е зачетено с награди "Оскар" (2000 г.), "Сезар", "Феликс", а също и с поредица други престижни международни отличия в Япония, Италия, Гърция; Вашингтонския и Ягеллонския университети са му дали званието почетен доктор. През 1999 год. Анджей Вайда засне историческия филм "Пан Тадеуш", разказващ за Полша по времето на Наполеоновите войни.

Анджей Вайда за отношенията кино-партия-свобода:
“През 50-те години Филмовото училище беше идеологическо училище. В него трябваше да се отглежда филмов елит от - така да се каже “яничари”, които по-късно да се превърнат в идеологически командоси и да играят решителна роля в политическите и социални промени в Полша”.
“Какво искахме ние? Опитвахме са да разширим малко свободата, да заобиколим някак цензурата, за да можем да правим филми като “Пепел и диаманти” например. Изобщо не сме се надявали да видим разпадането на Съветския Съюз и Полша като свободна страна. Всичко, което се опитвахме да направим, беше да разширим малко границите на свободата, така че партията да не определя всичко сама, а да даде малко глас и на обществото, което управлява”.
“Твърде скоро разбрах, че е по-добре да остана независим, отколкото да се превърна в партиен творец – така имах повече възможност и можех да си позволя неща, забранени за партийците – а не обратното, както мислеха доста хора”.
“Аз правех филми. Разбира се, не влязох в партията, не само защото нито баща ми, нито майка мислеха това за правилно, но просто защото предпочитах да размишлявам самостоятелно”.
През целия си живот съм се опитвал да си извоювам независимост. Което е доста смешно, защото няма човек по-зависим от кинорежисьора. Той зависи от хората, с които прави филма. Той зависи от хората за които прави филма. Не само зрителите, но и тези, които правят възможно създаването на филма. Независимо от политическата система - дали става дума за Полша или Америка, Франция или България, навсякъде е едно и също. И тази зависимост е изключително силна.

Нет Фокус