Пореден касов успех на български филм: Лили рибката

Семейното фентъзи на Ясен Григоров за метаморфозите на едно дете и магическата любов успя да излезе на второ място в боксофиса, изпреварено през уикенда 9-11 февруари единствено от глобалния комерсиален хит "Петдесет нюанса освободени". Еротичната драма бе прожектирана в България на рекордните 74 екрана, 4 от които - на IMAX.

"Лили рибката" привлече за трите дни петък - неделя 11 511 зрители (91 773 лв) в 53-те киносалона, които го предложиха. По думите на сценариста, продуцент и режисьор за сп. Eва, филмът е "границата между света, който познаваме, но не харесваме и света, който ни привлича, но не познаваме. Тя е хлъзгава и неуловима. Вероятно е могъща магьосница, със сигурност душата й е на циганка. Прилича на Пипи Дългото Чорапче заради свободната си мисъл, а и заради това че са връстнички - и двете са на девет и никога няма да “порЕснат”, както самата Пипи се изразява".

Преди разпространението си по кината, "Лили рибката" бе показан в Торонто на 23 септември 2017 г., а у нас на фестивалите "Златна роза" - Варна (диплом за „благородните усилия на екипа в трудната област на детското кино“) на 1 октомври 2017 г., както и на "Киномания" - на 25 ноември м.г.
От IMDB Awards през август 2017 г. филмът получи и отличието "Best Europe Film".

Третото място в боксофиса остана за екшън фантастиката "Лабиринтът: Последният кандидат", която в третия си уикенд събра 4 913 зрители от 36 екрана (всичките - 3D).

Новият филм на Клинт Истууд "15:17 до Париж" разочарова с едва шестата си позиция при своята премиера и общо 2 990 зрители. Преди него се наредиха "Всичките пари на света" на Ридли Скот (втори уикенд) с 4 393 зрители и приключенската 3D-анимация "Бикът Фердинанд" с 3 198 зрители, която продължава успешното си екранно шествие още от 22 декември.

В Топ 20 продължават да стоят още четири български филма - "Посоки" (на 8 място само за уикенда) на Стефан Командарев, който вече е събрал общо 227 594 лв. от 26 271 зрители, "Дъвка за балончета" (13) на Станислав Тодоров-Роги със солидните 615 020 лв. / 74 341 зрители, "Нокаут или всичко, което тя написа" (18) на Ники Илиев (343 373 лв./ 41 008 зрители) и "Възвишение" (20), чиято премиера бе още на 10 ноември миналата година с 1 112 411 лв. и 136 175 зрители.

* * * * * * *

сп. "Кино", бр. 5-6/2017
проф. Надежда Маринчевска
"Пиршество на визуалната хибридност в българското игрално кино"

Съвременното кино отдавна престана да бъде „копие“ на реалността. Като гледаме филми в новата дигитална епоха не смеем дори с някаква степен на приближение да съдим за предкадровата действителност, както това беше в аналоговата епоха. Тогавашните комбинирани снимки и ефекти днес предизвикват снизходителни усмивки, въпреки че все пак запазваме уважението си пред майсторите на старите фантастични светове. От десетилетия обаче дигиталните вселени смесват в едно заснет материал, анимация, ефекти в често неразличима амалгама на изображение от нов тип. Българското кино, макар да е далече от най-бляскавите постижения на Холивуд, също уверено влезе в новия формат. Да не говорим, че в теорията вече започна да се говори за “low budget FX” (евтини специални ефекти). Българските творци усвоиха изкуството да създават фантастични филмови изображения с удивително малко средства и нерядко със субсидия за нискобюджетен филм.

На фестивала „Златна роза 2017“ най-ярките произведения от този тип бяха „Лили рибката“ на Ясен Григоров и „Нощите на един самотен вестоносец“ на Андрей Кулев. Показателно и за двата филма е необикновеното и чувствително използване на заснет материал, ефекти и анимация в органични визуални светове, където фотографичното и дигиталното вече не толкова се смесват, за да шокират с ефекта си, а се разтварят едно в друго.

„Лили рибката“ е филмова приказка, но и не съвсем. Това е историята на едно необикновено дете, което, ако го погледнат право в очите, се превръща от момче в момиче и обратното. Синкаво-розовата (или розово-синкавата) вихрушка помита и вдига във въздуха предмети, рисунки, ученически чанти и всякакви дреболии – всичко, което не е заковано. А след вихрушката се взираме в тъжните очи на промененото дете. В ролите на Алекс и Дани са прекрасните Калина Асенова и Боян Григоров. А рисунките на Боян са включени и в началния епизод на филма. Необичайният сюжетен ход на трансформирането е фантастичен приказен елемент, но същевременно нещастното изражение на детското лице веднага след промяната тревожи зрителя. Защо нещо, за което много от нас са мечтали в ранните си години – да се превърнат в някой друг – тук предизвиква тъга? Може би защото необикновеното дете не може да контролира вълшебството и то се случва въпреки неговата воля – нежелано и плашещо? А може би защото погледите, с които го гледат право в очите или са незаинтересовани, или враждебни, а понякога и направо агресивни? Съвсем не е случайно, че Ясен Григоров мизансценира поведението на родителите като „игра с гръб“. Те се приближават към него/нея заднешком и някак неестествено, за да не предизвикат вихрушката. В течението на филма обаче това става метафора на недостатъчното внимание, което обръщат на детето си, липсата на чувствителност към ранимата детска психика. А иначе родителите обичат детето си (независимо дали в момента е момче или момиче), само дето не успяват да изразят тази любов (в ролите Елена Кабасакалова и Добрин Досев). И някак става ясно, че тези родителски неумения подхранват неувереността и опасенията на детето. Затова то се и променя. Същевременно обаче филмът съвсем не е социологическо изследване на взаимоотношенията родители-деца. Това е и магическа приказка, и фантастичен свят, в който вълшебството дава живот, дух и вяра в собствените сили. След заминаването от града в едно приказно село необикновеното дете се среща с цигането Лили (чудесно екранно присъствие на Дарина Досева) и нейното изумително и живописно семейство, което дава друга алтернатива на живота. При тях магията не действа, погледите в очите не те променят, а към теб се отнасят с уважението, което се полага на всяко малко или голямо човешко същество, при това без сълзливо снизхождение. В приказния фургон на циганското семейство (по-голям отвътре, отколкото отвън) детето среща и колоритната баба на Лили – Хараме Сая (Татяна Лолова), и майката с рибешки люспи по ръцете (Койна Русева), и бащата, който майстори магически очила с плуващи в тях рибки (Стоян Радев), и невероятния дядо Дзига, който всъщност е огромен японски шаран с дълги мустаци и приковаващ поглед. Този магически, чародеен свят е призван да пренареди човешките стойности, които, забързани във всекидневието, понякога забравяме. В него любовта към близките е безусловна, доверието е основа за взаимоотношенията, а лицемерието, фалшът, грубостта и простащината се наказват на секундата. Всъщност, семейството само е назовано „циганско“. На практика то е единствено фантастично, чудотворско и разбиращо. Всяка битова отпратка е опровергана от синеоките погледи на актьорите, в които е събран опитът на поколенията. В тези погледи е и споменът за дядо Сянка, който и досега броди в старата къща, и знанието, че за всяко вълшебство и промяна се плаща цена. Цена ще трябва да платят и родителите на необикновеното дете – трябва да направят избор дали детето им да остане момче или момиче. Този избор е болезнен, неестествен и убийствен за едната от двете същности на детето. И това е един от най-драматичните моменти във филма. Цена обаче ще плати и Лили, която във финала успява да извика в реалността и двете страни на необикновеното дете – момчешката и момичешката – но самата тя е обречена да се превърнеа в рибка, която да полети с дядо Дзига във въздуха (леко намигване към „Аризонска мечта“ на Кустурица).

Филмът е размисъл за това как ние, възрастните, се отнасяме със своите деца, подкрепяме ли ги достатъчно, поощряваме ли ги, доверяваме ли им се, уважаваме ли ги като личности? Но същевременно е и забавна комедия, в която има и леко чалнат професор с неговата медицинска сестра (Красимир Ранков и Линда Русева), груб селянин-простак, чието главно средство за възпитание са шамарите (Калин Сърменов, в ролята на детето Бойко – Калоян Минчев). Пъстрият калейдоскоп от персонажи включва и амбициозен училищен директор Николай Урумов), който накрая се озовава сред шарените селски баби на автобусната спирка като „една от тях“ и т.н. „Лили рибката“ се възприема леко, с удоволствие и от малките, и от големите зрители.

Визуалното богатство на филма е взривно, искрящо и ярко живописно, изграждащо приказното вълшебство на историята (оператор Красимир Андонов, художници Ясен Григоров, Момчил Тасев, анимация и ефекти – студио „Пистолет“ и „5th degree“). Интересно е да се отбележи, че не само фургонът на циганското семейство е изграден като приказно творение. Къщите в селото с ръждясал надпис „Во…“ – нещо си“ са необикновени, с фризове и архитектурни детайли и „приличали на малки замъци“. Градът също носи странна ретро атмосфера, която не заковава действието „тук и сега“, а го ситуира в условен план. Костюмите на Дора Сомова са създадени с много детайли, подчертаващи характера на персонажите. Пищната живописност с множество шалчета, пайети, пендари и лъскави ширити в облеклото на Лили и семейството ѝ, влиза в контраст с всекидневното облекло на родителите на Дани-Алекс или със смешния костюм с брич на медицинската сестра. Фантастичните декори, впечатляващата кукла на дядо Дзига или анимацията (плоският силует на дядо Сянка или триизмерният полет на двете риби във финала) са вплетени в действието майсторски и придават необикновено очарование на историята. Направо не е за вярване, че авторите са успели да постигнат такава органична сплав от различни по своя характер условни изображения с ОГРАНИЧЕНАТА СУБСИДИЯ ЗА НИСКОБЮДЖЕТЕН ФИЛМ. Високата постановъчна сложност на творбата очевидно е резултат и от недоплатени услуги и доброволен труд…

Иска ми се да обърна внимание на една кратка сцена, чиято стилистика рязко се отличава от цветния свят на филма. Това е сънят на необикновеното дете (в случая – момчето Дани). В него той за пръв път вижда Лили, но и за пръв път виждаме едновременно в кадър двете му същности – и като Дани, и като Алекс. Сцената е заснета в черно-бяло, в мистична гора, а фигурите на децата се размножават и прекъсват сюрреалистично като в картината на Рене Магрит „Карт бланш“. Стволовете на дърветата тревожно начупват образите, а техните части, които очакваме да видим от другата страна, не се появяват. Раздвоеното съзнание на необикновеното дете излиза наяве като вик за внимание. Сънят е кратичък, но е важен за изграждането на цялостната хибридна стилистика на филма. В нея отделните части с различна условност се оглеждат една в друга като в увеличително стъкло и взаимно усилват въздействието на цялото.

Ясен Григоров обаче провокира зрителя не само с необичайната си визуална концепция, но и с цялостното изграждане на филмовата структура. Филмът е построен върху словото на разказвач – като приказка, разказана от баба преди лягане. Разказвачът е този, който влиза в отделните роли и произнася репликите на героите. Той е също така и този, който обяснява смисъла, прави свои заключения, дава оценки на действието. Признавам, че при първото гледане на филма, този подход ми се стори доста пресилен. Още повече, че е малко стряскащо, когато деца проговарят с мъжки глас. При следващо гледане обаче оцених концепцията на режисьора. Ясен Григоров е успял да придаде разнообразие на звука и при ограничението на избрания подход. На доста места всъщност актьорите сами говорят, на други – техните реплики се припокриват от разказвача с леко разместване във времето, така че звучат като ехо. Това създава разнообразие във фонограмата и съхранява индивидуалността на ролите, въпреки водещото присъствие на гласа зад кадър. Преизказното наклонение, използвано от разказвача, подсилва усещането за приказност, но на места цялостното похлупване на актьорските гласове не е съвсем подходящо. Въпреки това „Лили рибката“ е един много успешен български филм, реализиран с въображение и талант.
/…/
„Лили рибката“ и „Нощите на един самотен вестоносец“ са сложно визуално изградени филми, създаващи условни светове, които да покажат невидимото и неуловимото. И двата са реализирани със скромни бюджети и без помощта на стотици сътрудници, както това се прави в големите касови продукции. И двата филма са надхвърлили колажността на простата монтажна съпоставка между различните типове изразност – заснет материал, анимация, визуални ефекти – и създават органични вълшебни светове. Можем само да приветстваме това, че българските творци успяват да направят с таланта си това, което на други места по света се прави с много пари.