"Белият Олеандър" - от книгата до филма

Когато продуцентът Джон Уелс получил копие от романа на Джанет Финч “Белият олеандър”, той я прочел за една нощ и на другият ден закупил правата за заснемане на филма. “Образите бяха невероятно обрисувани” споделя Уелс, признат режисьор, продуцент и сценарист, работил за създаването на “Спешно отделение” и “Западното крило”. “Това е изключително добре написана книга с незабравими герои и невероятно послание. Бях погълнат от нея.”. Уелс е впечатлен от това как книгата илюстрира универсалната тема за раздялата с детството, за съзряването на индивида и превъзмогването на многобройните тежки изживявания, формиращи ни като личности. “Дори и да не срещаме толкова трудности като Астрид, всички минаваме по този път и трябва да осъзнаем, че родителите ни не са всемогъщи и също имат своите слабости. Тяхната любов, макар и искрена е също толкова несъвършена като самите тях и трябва да приемем този факт”.

Продуцентът Хънт Лаури също е много впечатлен от сценария. След като го прочита за една вечер, още на следващия ден Лаури си урежда среща с Уелс, за да обсъдят придвижването на проекта. Лаури, който получава неизброимо количество сценарии, се доверява на инстинкта си при избора на проекти и обикновено базира решението си въз основа на това, до каква степен сценария го е развълнувал истински и емоционално в положителна насока. “Това, което отличава истории като “Белият олеандър”, е че докато ги чета, аз до такава степен съм погълнат от историята, че забравям, че чета сценарий или гледам филм.

Две седмици, след публикуването на “Белия олеандър”, Опра Уинфри го избира за книга на месец май за 1999, романът се нарежда и сред петте най-добри бестселъри в класациите на вестниците от цялата страна, включително и The New York Times, Los Angeles Times, Washington Post и USA Today.  Книгата докосва сърцата на хората, които се идентифицират с нейното жизнеутвърждаващо послание. До август 2002 са разпродадени над 1.5 милиона копия. “Белият олеандър” има и международен успех, романът се изкачва в топ класацията на Великобритания и Холандия. Правата на романа са продадени на 25 страни.

За да създаде убедителен сценарии по този впечатляващ роман, без да се правят компромиси с героите или повествованието, Уелс се обръща към Мери Агнес Донъхю, която е създала такива сценарии като Deceived, Paradise  и Beaches.
Намеренията са да се представи историята  в нейната цялост, доколкото времевата рамка на филма позволява това. “Купихме правата, не с идеята да извлечем част от историята, а да я представим в нейната цялост, като искахме да направим възможно най-вярната адаптация, осъзнавайки все пак, че ще трябва да намалим мащаба. “Когато работиш с книга, която много хора познават и обичат, поемаш голяма отговорност. Но това е отговорност, която води до много добри резултати.”
В крайна сметка е създаден сценарий, който има пълното одобрение на авторката, нещо което се случва доста рядко, тъй като авторите често са изключвани от процеса на създаване на продукцията. “Бях напълно готова да им поверя книгата си и да се надявам да се получи нещо добро”- споделя Финч “други писатели бяха споделяли с мен, че само това мога да очаквам. Така че много се  изненадах и развълнувах когато ми дадоха да прочета сценария и ме поканиха на първото четене, след избора на актьорския състав. “Бе изключително удоволствие” споделя тя “да чуеш думите, изречени от хора, които ще вдъхнат живот на героите, с които бях живяла четири години и които съществуваха само във въображението ми. Сякаш влизаш в някакъв сън”.  

Докато подготвят сценария и Уелс обмисля как визуално да адаптира историята, един приятел му изпраща касета на Warriors, минисериал за миротворците в Босна, спечелил наградата на BBC за 1999 година, с режисьор Питър Козмински. Впечатлен от вещата и умела работа с тази трудна материя и от способността да преплита повествованието на различни гледни точки, Уелс е убеден, че Козмински ще има вярно усещане за “Белият олеандър”. “Точно от това имахме нужда,” спомня си Уелс “някой който да работи истински и въздържано с героите, без да залита в мелодрама.” Козмински, които живее и работи в Англия, първоначално не приема проекта, тъй като програмата му и без това е много натоварена, а снимките в Лос Анджелис съвсем биха го отделили от семейството му.  Той си спомня,  “бях по средата на снимките на една продукция във Великобритания, и имах  планове за следващ проект, когато прочетох сценария”. След като прочита сценария, Козмински прочита и книгата и осъзнава, че не може да устои на изкушението. “Бях силно развълнуван от историята на тази млада жена”.  “Това е едно момиче, което през цялото си детство ходи върху много тънък порцелан, и което живее с харизматичната си, но и напълно своенравна, егоистична и разрушителна майка.  Ингрид е трудно предсказуема. В най-добрата си светлина тя е талантлива актриса, с убедително и напълно завладяващо присъствие. Но не винаги се изявява в тази светлина. Сигурно Астрид като малка винаги се е притеснявала за това в какво настроение е майка й всеки ден и как би реагирала на всяко едно нещо.”

“Без истински приятели на нейната възраст” - продължава Козмински – “Астрид наблюдава обществото на възрастните от страни и скицира всяка ситуация. Тя боготвори майка си, която я е отгледала съвсем сама. Ингрид обича да казва, че те са потомци на Викингите и Астрид често си представя тях двете като воини викинги, заедно срещу целия свят. След това реалността нахлува по най-драматичен начин. В един миг майка й е отделена от нея и тя трябва да се грижи сама за себе си в един много враждебен свят.”  В последвалите години Астрид преминава през много приемни семейства, докато майка й излежава присъда в затвора. Първоначално тя продължава да се държи, така както и към майка си, опитва се да разбере какво се иска от нея и го изпълнява. “Подобно на хамелеон тя се опитва да приеме окраските на всеки нов свят в който попада”. Нейните усилия, обаче, не са оценени от Ингрид, която контактува с дъщеря си от затвора и критикува остро всяко ново влияние в живота на Астрид, което не отговаря на идеалистичните и стандарти. “Просто искам да те предпазя от онези хора”. – казва Ингрид, но както споделя Уелс “тя се интересува основно от това да предпази себе си – в случай че загуби контрол над дъщеря си. Това е смисъла на избора на олеандъра като символ в заглавието на книгата. Това е едно много красиво цвете, което се защитава със собствената си отрова.”  

През годините, след серии от преживявания, някои от които доста травмиращи, истинският характер на Астрид започва да се проявява. Все повече отдалечавайки се от харизматичната си и взискателна майка, поучила се от тежките уроци получени от семейство в семейство, тя започва да вярва в своята преценка и да взима сама решения. В крайна сметка, тя започва да вижда с нарастваща яснота не само майка си, но всеки и всичко в живота си. Само тогава тя наистина ще се превърне в независима жена.