Интервю с Франсоа Озон

Откъде тръгнахте за да направите “Басейнът”
След мащабния си опит с “8 жени”, първото нещо, което ми се прииска бе да се върна към по-интимното кино, което ми е по-близко с простотата си, с камерността на персонажите. Естествено исках да работя с актриси, които вече познавам, актриси с които отношенията ни са обиграни и лесни.  Веднага си помислих за Шарлот Рамплинг, с която направих “Под пясъка” – прекрасен начин за запознанство. В първоначалния вариант ролята на Людивин я мислех  като роля за момче- съответно ми трябваше актьор. Но си казах, че ще е по интересно да изследвам връзките между жените,  доближавайки се до модела на героините  на Катрин Деньов и Еманюел Беар в “8 жени”. Така в “Басейнът” сблъсках Рамплинг със Сание, не само като майка/дъщеря, но и като поколения актриси. Пък и на Людивин Сание съм и длъжник, защото в “8 жени” й обръщах най-малко внимание. Сега я поглезих – с ролята на  секси маце. На Людивин  й трябваше добър психотренинг, за да влезе в кожата на Мерилин дьо Сюд..

Какво ви накара да направите филм за творческия процес?
Непрекъснато ме питат „Как можеш да правиш толкова много филми, един след друг? Какво те вдъхновява?” Хрумна ми, че най-добре мога да отговоря на този въпрос като проектирам себе си в образа на английска писателка на романи, вместо да се самоанализирам като кино творец. Откъде писателите черпят своето вдъхновение? Как съчиняват историите си? Каква е връзката между фикцията и реалността? Сара Мортън се нуждае от усамотение, за да работи, има нужда да бъде заключена в удобна къща, да пази диета, да живее според определени правила. И изведнъж реалността я връхлита. Естествено, първата й реакция е отхвърлянето. Тя се обръща навътре в себе си. После решава да инкорпорира новата реалност в работата си. Рано или късно артистите трябва да постигат разбирателство с действителността.

Защо решихте да снимате на английски?
При положение, че филмът е за английска писателка и ролята се изпълнява от Шарлот Рамплинг, повече от естествено беше филмът да е на английски. А и смятах, че би било забавно да режисирам актьори на моя нескопосан английски. А също и, има игра на думи. Първо написах сценария на френски, после при превода той беше променен, защото някои от френските нюанси не звучаха на английски. Трябваше да открием изразни средства, които да създават същите представи, като не беше задължително да съответстват на френския вариант.

Как конструирахте героинята на Сара Мортън?
Героинята от „Под пясъка” се доближаваше до Шарлот Рамплинг в живота. С този филм характерът на Сара Мортън трябваше да бъде създаден по скица. Ролята е чиста композиция. В живота Шарлот по нищо не прилича на Сара Мортън. Но ролята беше създадена за нея и едва когато тя се съгласи да я изиграе, започнахме подготовката на продукцията.
С дизайнерката на костюмите гледахме снимки на Патриша Хайсмит, Рут Рендъл, Патриша Корнуел, Пи Ди Джимс... У всички тези писателки има нещо особено мъжествено. Те те оставят с впечатлението, че животът е спрял през 70те. Шарлот се съгласи да си отреже косата, да се промени в онази посока. С развитието на историята дрехите и нагласите на героинята й също претърпяват развитие. Тя разцъфтява и става по-женствена. Тя грее. Шарлот е актриса, която е великолепна дори и в ежедневните си жестове. И у нея няма и капка нарцисизъм.

Защо я направихте писателка на мистерии?
Защото според мен съществува връзка между писателите на мистерии и сценаристите: стилът е по-маловажен от разказа, сюжета и ключовете за разгадаване. Точно тези неща ни отвеждат към убиеца. При писането на сценариите е същото. От Агата Кристи насам в Англия се е създала традиция криминалните романи да се пишат от жени, които особено обичат да създават неуравновесени или ужасяващи герои и ситуации. Срещнах се с Франсоа Ривиер, който е експерт по този род писателки. Той ми разказа за тяхната психология и слуховете за ширещите се из техните среди алкохолизъм, лесбийство и склонности към перверзии.
Преди началото на снимките предложих на Рут Рендъл да напише историята, над която Сара трябваше да работи във филма. Изпратих й моя сценарий и в замяна получих много студен отговор, от който подразбрах, че според нея съм очаквал да създаде книга по филма; в писмото й се казваше, че тя чудесно се справяла и сама в писането на своите истории. Шарлот намери всичко това за много забавно, защото според нея Сара Мортън би реагирала по същия начин.

Защо трябваше толкова дълго да скицирате характера на Сара?
Всъщност нейната характеристика се състои от две части. Първата е, когато Сара е в Лондон и я виждаме в собствената й среда, в отношенията й с нейния издател, отчитаме факта, че е стара мома, която живее с баща си, проявява слабост към алкохола... Втората част започва с пристигането й в провинцията и начина, по който се приготвя за работа. За мен е важно да покажа всички тези неща, въпреки че това малко забавя ритъма на действието: но за да вникне в поведението на героинята, зрителят трябва да я види как се залавя за работа, после самия акт на писането в специфичния контекст на малките детайли около навиците на автора. Филмът е подчинен на ритъма на творческия процес: нещата постепенно се навързват, после се забързват, а последния половин час е пълен с изненади и концентрацията на емоционално напрежение става максимална.

До самия край на филма не ни давате никакъв знак, че Джули може и да е героиня, измислена от самата Сара?
Като режисьор исках да покажа един въображаем свят по реалистичен начин  – така че фантазията да е еквивалентна на действителността. Когато откриваш светове, представите ти скоро се объркват: когато разказваш една история или правиш филм, ти се идентифицираш с героите до такава степен, че накрая споделяш техните мисли и чувства, изпитваш техните емоции. С други думи, в творческия процес нищо никога не е просто: кое е истина и кое не? Какво различава действителността от фантазията? Тази тема ме връща към „Под пясъците”, в който героинята също смесва фантазията с реалността. Но в този случай фантазията е творческа и затова не предполага лудост.

Отделяте специално внимание на тялото на писателката, което също претърпява развитие с развитието на нейната книга…
Да. Исках да използвам клишето за застаряващите английски дами, които, като начало, не се чувстват уютно в собствената си кожа – въпреки че постепенно във филма разбираме, че като млада Сара се е погаждала доста добре със своето тяло. Едновременно с това исках нейното тяло да изглежда желано. Дори да съблазнява повече от тялото на младата Джули. И в същото време, понеже книгата се пише от Сара, не е изключено така представеният външен вид на двете жени да е плод на нейното въображение… Както и да е, основната ми цел беше Сара и Джули взаимно да повлияят на физическия си вид. С развитието на разказа Сара захвърля старите си дрехи; стилът й на обличане става далеч по-женствен; в някакъв смисъл от нея започва да лъха живот. Докато Джули изоставя изкуствеността. Тя става по-чиста. Връща се към детството, в същото време бидейки много сексапилна млада жена. Между нея и Сара се забелязва “обмен на флуиди”.

А музиката?
Обикновено композиторът се намесва някъде към финалния етап от пост продукцията. Този път обаче, при положение, че филмът е за работния процес по създаването на една книга, си помислих, че би било интересно да дам сценария на композитора, така че музиката от своя страна да се развива заедно със съдържанието на книгата. Отначало като че ли има само отделни музикални мотиви, построени върху няколко ноти. Постепенно те се хармонизират в завършена музикална тема. Исках в хода на филма тази тема да се изпълнява от разнообразни музикални инструменти, предполагащи преминаване от жанр в жанр: сага, трилър, психо-драма, портрет на една дама, писателска биография…

Какво символизира Басейнът?
Басейнът може да символизира каквото си щете. Често снимам водата, предимно океана. Лично за себе си го свързвам със снемането на табутата, от една страна и с провокирането на известна доза респект, от друга. В този конкретен филм експлоатирам басейна като един вид структура, “затварящ водата”. Басейните, за разлика от океана, се поддават на обработка и контрол. Басейнът е царството на Джули. Той е като киноекран, на който персонажът заживява сред проекции от образи. На Сара Мортън й е необходимо време, преди да влезе в басейна: точно толкова време, колкото трябва на Джули, за да се превърне извор на вдъхновение за Сара – т.е. докато басейнът се изчисти.