"Анаконда" - за продукцията

“Анаконда” е първия проект на “CL Cinema Line Films Corp.”, направен съвместно с “Columbia Pictures”. Шефът на продукцията на “CL Cinema Line Films Corp.” и изпълнителната продуцентка Сюзън Ръскин откриват сценария и го предлагат на вниманието на продуцентите Върна Хара, Карол Литъл и Ленърд Рабиновиц. “Когато го прочетох, вникнах в него веднага”, спомня си Ръскин. “Това, което ме грабна в “Анаконда”, бе най-напред възможността да уплашим хората и да направим едновременно с това хубав екшън.” Хара Споделя ентусиазма на Ръскин за проекта. “Мисля, че всеки харесва тръпката от това да се страхува, докато всъщност знае, че героите не са в опасност”, отбелязва тя. “Такава тръпка имаше в сценария! Аз харесвам трилъри и екшъни. “Aliens” (1986, реж. Джеймс Камерън) е един от любимите ми филми. Затова не ни беше трудно да се захванем с този сценарий.” Част от апела към кинематографистите е, че гигантската анаконда, която става главния иинстурмент на ужаса във филма, не е изцяло същество на фантазията. “Целта не беше да направим научнофантастичен филм”, отбелязва Ръскин. “Змии като нашата анаконда наистина съществуват - с митични пропорции. Няма нищо измислено в тази история. И, от друга страна тези гигантски змии всяват някакви особени страхове, които хората винаги са имали, както към змиите в религията и историята.” “Беше ми много интересно да науча нещо за анакондата, за която знаех много малко дотогава,” добява Хара. “Представях си я като боа. Виждали сте деца с боа около врата. Е, това не можеш да направиш с анакондата. Това е най-опасната змия на света. Тя е чудовище; вижда те като плячка; и те атакува. Трябва много, много да се внимава с тях. Мисля, че ме заинтригува това колко страшни са всъщност тези змии.” Първата част на филма е снимана из Бразилска Амазония. Режисьорът Луис Льоса е създал три други филма в джунглата и точно опита му , заедно с творческото му виждане, привлече продуцентите към него. “Луис бе един от първите режисьори, при които отидохме”, спомня си Ръскин. “Когате се срещнахме с него за пръв път, разбрахме, че той притежава добра комбинация от талант и опит. И имаше идея как да направи филма. Например, негова беше идеята да започне филма с големи, обширни панорами. Мащабът на гората, на джунглата и на небето е наистина забележителен в Амазония. И с пътуването ти се натъкваш на все по-тесни и усойни места, така че усещането за мащабност във филма започва да се затваря, и клаустрофобията, която идва от историята, се пренася върху гората, както върху теб се увива змията. Тази негова идея ни накара да повярваме, че той е подходящия режисьор.” Льоса веднага се заинтригува както от филмовото изследване на дявола, така и от приключението да снима в тропическа гора. “Когато прочетох сценария на “Анаконда”, си помислих, че това е една интригуваща страшна история, която ще държи публиката на ръба на седалките”, отбелязва режисьора. “Имаше също и един аспект на вникване в тъмната страна на човешката природа, който силно ме заинтригува. Мислех, че и самите снимки ще са забавни. Обичам работата си и чувството за приключение, за пътуване до далечни места. Да снимаш в сърцето на Амазонската джунгла, с трудностите и всички проблеми, които следват от това, е само по себе си предизвикателство. А и анаконди има основно в Амазонка. Обиколил съм и други места, но край Амазонка можеш да видиш голямо разнообразие от пейзажи, на всеки пет минути от лодката виждаш забележителни места. За мен беше много трудно да си представя някое друго място.” Следващото критично предизкателство в този внушителен филм е екипа. “Искахме да намерим интересна група от актьори, която веднага ще впечатли публиката и ще иска да предприеме такова пътуване,” обяснява Хара. “Искахме да сме сигурни, че публиката няма да може да каже веднага кой ще стане героя, кой ще живее и кой ще умре.” Ръскин си спомня, че Льоса и Войт поставят началото “на едно голямо сътрудничество. Имаше момент, в който можеш да ги гледаш как работят заедно и да видиш как се случва някакво чудо. Джон е много надарен артист, който се превърна в лидер на целия актьорски екип.” Лопес нарича Войн “. . .невероятен. Той винаги беше толкова полезен, с такова забележително чувство към изкуството да правиш кино. Той знаеше много за толкова подробности - от това как да играеш пред камера, до това как да правиш каскадите - знания, които идват с опита и участието в много филми и получаването на много награди” “Анаконда” е втората изява на Лопес в екшън след “Влакът трезор” с Уесли Снайпс и Уди Харълсън. Съветите на Войт за каскадите й служат добре, но тя предпочита да се справя сама. “Опитвах се да правя много от каскадите си. Всеки казва, че това е глупаво, особено актьори, които са отдавна в бизнеса - “Какво, да не си луда?”. Затова още по-упорито правя каскадите си. Ако мога и ако не е твърде опасно, го правя. За мен целия екшън в тези филми е много забавен.” Ръскин добавя: “. . .тя е една от най-красивите, най-талантливите жени, които срещнахме и беше невероятно надеждна. Целта ни бе да снимаме най-подходящите актьори за всяка роля. Дженифър беше най-удачния избор за ролята на Тери Флорес.” Докато в “Анаконда” членът на екипа Айс Кюб вижда повече змии, отколкото е вярвал, че ще срещне (“Мразя змии, честно казано”), той казва, че са му доста познати метафоричните им братовчеди. “Политическите змии много си приличат със змиите, с които ние се справяме във филма,” казва той. “И затова аз знаех какво ме очаква - тези змии просто идват от различен ъгъл.” Ерик Столц, който играе антрополоа Стивън Кейл, винаги си е мислил, че не таи страх към змиите, преди да види истинска анаконда по време на снимките в Бразилия. “Никога не отдавах значение на змиите, но когато снимахме в джунглата, видяхме жива, 15-метрова анаконда пред нашия хотел. Всички се впуснахме да я хванем - цели четирима души бяха необходими за това. Държах я в средата и това беше свързано с напрягане на всички мускули. Беше доста необичайно. В този момент, трябва да си призная, почувствах малък страх от змии.” Идеята за един голям филм за гигантски змии пленява Столц, още щом чува за проекта. “Филм за гигантска змия!, казах си аз, “трябва да го прочета на всяка цена. Исках да го направя, защото никога не бях правил такъв вид филми и мисля, че е важно да опиташ всичко.” Столц добавя, че Амазонка и възможността да работи с Льоса са послужили като допълнителни примамки. “Ще вземаме лодки, за да започнем работа всяка сутрин на зазоряване и ще се връщаме към залез слънце, а изгревите и залезите на Амазония да прекрасни”, казва той. “Абсолютно завладяващо, красиви гледки, спиращи дъха, всеки ден. . . Възхищавам се на Луис. То йсвърши огромна работа при невероятни обстоятелства. Той беше наистина лидер с виждане за този филм, което всички ние споделяхме. Той се вдъхновяваше от голямата си вяра.” Снимките на това място, продължили пет седмици, дават възможност на Столц, както и на останалите членове на екипа, да наблюдават истински анаконди, за които Амазонка е естествена среда на развитие. Кари Уурър, който играе директора на продукция Денис Калбърг, чувства, че определон има паралел между действието във филма и преместването на продуцентската компания за документални филми край Амазонка, за да “Анаконда”. “Ние сме подвластни на природата”, казва тя. “Валеше всеки ден в Бразилия. И ние, също като екипа документалисти, трябваше да се справяме не само с реката и времето, но и с животните. Беше страхотно преживяване. Бяхме в бурите и жегата, с маймуните по реката, и това ни държеше всички нащрек. Искаше ми се да бяхме снимали целия филм там.” Главният им противник се явяваше една змия, така да се каже творение на изкуството, проектирано от специалиста по спецефектите Уолт Конти, който е проектирал делфините във “Flipper” (1996, реж. Алън Шапиро) и китовете в двете части на “Волният Уили”. “За пръв път се срещнахме с Уолт в неговия забележителен магазин”, спомня си Ръскин. “Едно от първите неща, които виждаш, е кита от “Волният Уили” - същество, тежащо 14 000 паунда. Неговите делфини и китове изглеждат като истински. Трябваше да намерим някого, който да проектира същество, което да се движи успешно и под водата, и на сушата. Веднага щом видяхме творбите на Уолт и поговорихме с него, разбрахме, че сме намерили човека. Той е феноменален инженер и творец, и е наистина единствения, способен на това.” Хара добавя за творението на Конти: “Беше ужасно страшно и изглеждаше реалистично.” Дженифър Лопес се намесва: “Те създадоха невероятно същество. Беше страшно да се снимаш с него - започнах да вярвам, че то наистина ще ме убие. Изглеждаше толкова истинско и понякога се движеше. Беше трудно да повярваш, че не е живо и не се движи само. . .” Ерик Столц обяснява какво е да работиш с изкуствена анаконда: “Трудно. Змията беше далеч и в тъмнина, затова трудно можеше да разпознаеш, че не е истинска”, шегува се актьора. “Поняога змията отказваше да излезе от своите релси. Змията ядеше, имаше специална храна, приготвена за нея. Така и трябваше. Змията си остава враг и затова нарочно е отделена от останалите. . .” За да проектира изкуствената анаконда, Конти е изучил движенията на много истински змии и ги е пресъздал чрез хидравлика, електроника и компютри. “Нашата цел бе да създадем истинска змия. В главата се опитахме да имитираме движението на очите, как си отваря устата, как си движи езика. Опитахме се да я направим като истинска змия, като направихме много степени на движение, за да може да се движи като змия. Опитахме се движението да е гладко и непрекъснато, но заради сюжета някои движения трябваше да са много бързи. Напрежението и зловещия вид на змията идват от непредсказуемата й природа. Не знаеш кога ще те атакува. Затова змията трябва да е нападателна и бърза.” Конти и екипът му бяха решили да направят механична змия, която прилича на жива не само в движенията, но и по “емоционалните” реакции. Накратко, те искаха да създадат изкуствена змия, която “съществува”. “За да се завърши целия комплекс на движение на змията, ние направихме тялото на нашата от 100 елемента”, обяснява Конти. “За да се координират тези елементи, ние се нуждаехме от 10 кукловода. Затова с помощта на компютър, чрез програма ръководихме всички сложни движения, които изискваше сценария - компютърът управляваше змията. За да се координира времето на актьорите за тяхно улеснение, аз поддържах контрола върху движенията на змията. Като цяло работата беше безпогрешна.”
Конти създаде две змии - едната дълга 25 фута, а голямата: 40 фута. Малката змия тежеше 1 500 паунда, а голямата - над тон. При движение змията тежеше 10 тона. Всимки части на змията - очите, езика, устните - се движеха самостоятелно. Всеки елемент беше от съществено значение, дузина очни ябълки са нарисувани и са тествани на главата на змията. Кожата беше боядисана от вътрешната страна, за да прилича на лъскавината и цвета на жива анаконда. Конти отделя много време, за да проектира вътрешността на устата на анакондата. “Ако наистина се опитваш да уплашиш някого, вътрешността на устата на змията е много важно нещо”, отбелязва Конти. Дори най-добрите машини понякога спират и в едни момент от снимките змията на Конти, както казва Ръскин “се повреди”. “Получи се една вълна на напрежение и за минута те изгубиха контрол върху това същество, което за две хилядни от секундата се движеше като истинска змия”, спомня си Айс Кюб. “Сякаш се преплетоха фантазията и реалността. Тази змия беше най-добрия макет, който някога съм виждал в живота си.” “Определено имаше власт над нас. Беше страшно напомняне за силата, която това същество има над нас”, добавя Ръскин. Камерите се разхвърчаха при появяването на това чудовище, изоставени веднага при мисълта, че тове вече не е движение на компютъра. Не всички движения на змията бяха толкова естествени. Всъщност, змията на Конти е създадена чрез компютюрна графика на “Sony Pictures Imageworks”, с ефекти и движения, които не могат да бъдат постигнати изцяло. “По времето на “Челюсти” мялкото беше много, защото нямаше технология, за да покажеш много”, отбелязва Льоса. “Днес, благдарение на напредналата технология на визуалните ефекти, многото наистина може да бъде много. Ти наистина можеш да направиш свое чудовище и да го покажеш достоверно.” Съществото на Конти се появява, когато продукцията се връща в Лос Анжелис. До тогава екипът и участниците бяха свикнали с всички видове змии, освен с маймуните и кайманите. Кайманите са братовчеди на алигаторите и крокодилите, типични за Амазония. Южноамерикански маймуни се боричкаха по време на пътуването и агресивните мъжки трябваше да бъдат изгонени от площадката. Хара и Ръскин преживяха свои случки с местните човекоподобни маймуни. “Една от онези черни, огромни маймуни намери моя син за привлекателна играчка и партньор и стана много агресивен към него”, спомня си Ръскин. “Ухапа го по ухото и аз трябваше да застана между тях, за да защитя сина си. По-късно през нощта аз трябваше да се кача на върха на едно хилаво 250-футово дърво и да се обадя по телефона. Обърнах се и видях тази фигура да идва към мен и директно да ме напада. Хвана ме за косата и започна да ме дърпа. Беше доста голяма маймуна и аз само разбрах, че е тази, с която се бях борил по-рано същия ден. Естествено, аз се наведох и застанах напълно смирено, въпреки че първата ми реакция беше да го ударя. Накрая ми позволи да сляза, но не ми даваше да мина. Реших да го уплаша и изкрещях, затичах се надолу по стълбите и избягах.” Сблъсъкът на Хара с местните маймуни става на връщане по пътя за хотелската й стая. “Беше пълен мрак и аз вървях по тесния коридор към стаята си. Носех нещо и светлината изведнъж изгасна. Сложих ключа в устата си и се опитах да намеря стълбите и ключалката. Изведнъж почувствах как милиони нещица подскачат по мен, от глезените до главата, с космическа скорост. Беше много страшно.” Освен враждебното любопитство на маймуните, снимките преминаха гладко, благодарение на сътрудничеството между бразилския и американския екип. Екипът, снимащ край Амазонка, се е състоял от близо 200 души, половината от които американци. Другата половина е събрана от цяла Бразилия - основно от Рио де Жанейро и Сао Паоло, както и от Рио Негро. Това е най-голямата група от американски кинематографисти, снимала някога в Бразилия. Бразилският директор на продукция Кайке Ферейра и неговият американски колега Джим Дайър организират своите внушителни екипи, за да работят съвместно за осъществяването на продукцията. По-голямата част от филма е снимана в града край реката Манаус. Льоса избира местата заради невероятната им красота и блясък. Едно такова място е сред чудесата на света - “Срещата на водите”, където се срещат реките Рио Негро и Солминоес, но не се вливат тук, а чак много мили надолу по течението, където заедно те образуват река Амазонка. Филмът е планиран да започне снимки осем месеца по-рано, в края на 1995 г. Но водата е тази, която управлява съдбата на филма. “Всяко година през нашата есен (тяхната пролет), нивото на водата на Амазонка спада. През 1995 г. Амазонка имаше спадане, каквото не се е случвало от 80 години, на дълбочина може би колкото триетажна сграда! Имаше заглавия във вестниците, че големите кораби са заседнали. Ние всъщност се опитахме да решим как да запазим водата в лагуните и езерата, и решихме да построим язовир, за да спасим филма. Водата се отдръпваше толкова бързо, че цяла Амазонка стана неизползваема, също и градовете по протежението й. Можеше да се види как водата се отдръпва - беше доста шокиращо”, казва Дайър. . . “Затова правилното решение бе да отложим снимките до април, когато водите се покачват естествено от зимните валежи. Когато се върнахме, ситуацията бе тъкмо обратната. Водата не спираше да се покачва. Трябваше да построим пристанище на плажа - защото стълбата беше останала изцяло под водата.” Едно от големите предизвикателства е, че целия филм се развива изцяло във водата, на лодка. Лодките замениха стандартните прикрепящи средства; подпори и електрокари се превърнаха в шлепове, пълни с разни приспособлениия. Екипът отиваше на работа всеки ден на лодки, пътувайки до обяд, и се връщаше в хотела по залез слънце. Тъй като пътуването на групата започваше преди изгрева, през нощта се палеха големи шамандури и се поставяха по реката, за да осветяват пътя. Дори местните жители се изгубват когато е тъмно. “Първото нещо, за което се запитах, беше как ще заснемем този филм върху вода?”, обяснява Дайър. “Манаус е голям град на реката. Съоръженията там са проектирани да придвижват милиони галони гориво или големи количества стока. Всичко беше голямо и неподходящо за нуждите на един филм. Направихме нашата живописна лодка от тръстика и всички работни лодки, както и лодките, необходими за пренасяне на оборудването. Напълни се едно огромно пространство. Пренасяхме техниката на отиване и връщане. Имахме яхта с много стаи за осемте актьори и режисьора - за почивка между отделните сцени. Там се помещаваха гримьорната и фризьора.” “Продукцията напълни района с плавателни съдове, дори имаше и лодка за разходки. Ние преправихме речна лодка на име Джъмбо, подходяща за разходка на туристи”, спомня си Дайър. “Махнахме седалките и направихме склад за съоръжения и техника, както и съблекалня. Наехме и друга лодка, която служеше за базов лагер. Като цяло използвахме 5 работни лодки, 5 скифа, 15 канута и 5 по-бързи лодки.” Всъщност, лодките служеха не само за транспортиране и складово пространство, но също и като временни, плаващи сцени. “Знаете, че когато си в студио, можеш да се обърнеш и има място, за да се разхождаш по време на снимките или да излезеш, докато екипът снима друга сцена. Но на реката ние трябваше да си направим сами повърхност, която беше нашата лодка”, обяснява Дайър. “Ние ги построихме със същата височина, както и нашата живописна лодка, където се развива главното действие. И така, когато взехме нашата лодка, ние сглобихме частите и се получи по-голяма и по-широка повърхност, отговаряща на нуждите на снимките.” Една от най-уникалните лодки, построена за нуждите на филма, беше малък плавателене съд, който операторът Бил Бътлър нарече “Панаконда”. Двойната малка лодка позволяваше на Бътлър да снима змията от под водата към повърхността. “Панаконда” вършеше доста добра работа, наистина”, спомня си Бътлър. “Задвижваше се от малък електрически мотор и преминаваше през дърветата като змия. Сложихме камерата във водна кутия, от която половината беше под и половината над реката, поставена в лодката и маневрираща по водата като змия.” При снимките навън Дайър също трябваше да се съобразява с капризие на времето. За учудване, не валеше толкова много, но неумолимото слънце се оказа проблемно. “Ние трябваше да сме подготвени за дъжд, за да пазим екипа сух, винаги когато завали, както вали в Амазония. Имаше малко вятър, но най-големия проблем, с който трябваше да се справим там, беше слънцето, защото бяхме точно на екватора, 3 градуса на юг от него по-точно. Това беше мъртвия център на земята. И така слънцето беше големия проблем, трябваше да сме на сянка, да не стоим на слънце, защото екипът работеше в жегата по цял ден.” Иронично, но липсата на светлина в джунглата измъчваше екипа на Бътлър. “Дори през деня в джунглата е притъмнено и има малко светлина долу”, казва Бътлър. “Използвахме дим, за да затъмним някои от зелените тонове, защото има толкова много зеленина в джунглата, че на зрителите може да им прилошее. Тъй като бяхме много близо до екватора, слънцето печеше силно и стоеше високо в небето, не слизаше по-надолу в цикъла на деня. Затова трябваше да използваме много средства, за да пазим хората от слънцето, което беше опасно и за съоръженията. Приспособленията трябваше да се свалят от лодката при работа. Тъй като не можехме да пренесем оборудването до някои места, трябваше да правим максималното, за да използваме това, което имаме, да получаваме светлина на невъзможни места. Станахме флотилия от светлина и оборудване, като също имахме и лодка, която използвахме за снимачна площадка. Взехме и огромен кран с нас и сложихме камера не него, която ни позволяваше да достигаме места, където иначе не можеш да стигнеш с камера. По този начин правехме някои необикновени снимки.” Продукцията работеше съвместно с някои правителствени агенции и с бразилския флот, чиято амазонска база е разположена близо до базата на продукцията в хотел “Тропикал”, където бяха отседнали и артистите, и снимачния екип. “Войската подпомага амазонците от този регион с храна, стоки и лекарства. Затова трябваше да получим благословията на воиската”, отбелязва Хара. “Военноморското поделение беше много услужливо, позволяваше ни да използваме цялата им техника, доковете им, съоръженията им за строене на лодки. Преместихме се при тях заедно с целия снимачен екип. Там построихме нашата снимачна лодка. Всичките ни работни лодки и базовата ни лодка бяха построени в тяхната работилница на края на реката. Някои от техните пилоти на влекачи управляваха нашите лодки. Охраната на брега също ни помогна. Те бяха с нас всеки ден, за да контролират движението по реката и да се грижат за нас. Моряците също бяха там - ако се нуждаехме от нещо, те бяха на наше разположение. Беше чудесно преживяване. Местните хора бяха прекрасни. Бих се върнала отново, за да снимам там.” След снимките в амазонската джунгла, екипът се върна в САЩ, в Арборетум - Аркадия, щата Калифорния, трансформиран в тропическа гора, включваща дори и каскаден водопад. По-голямата част от промените ес дължат на усилията на сценографа Кърк Петручели и екипа му. “Предизвикателството да създадеш тази вътрешна среда, заедно с водопада и тунела от дървета, е че трябва да използваме технология от 1996 г., за да постигнем хилядолетен тропически блясък, като този в едно то последните райски природни кътчета, които са ни останали на земята”, коментира Петручели. В джунглата няма технологии (и слава богу), а тук всичко е “high-tech”. Трябваше да се направи нещо толкова лъскаво, толкова тропическо, толкова достоверно, колкото е възможно. Амазонка е невероятно красива и размерите на джунлата са толкова мащабни. . . Ние работехме с най-добрите майстори, които да го пресъздадат, и когато проектирахме дърветата, трябваше да уточним за какъв мащаб говорим, колко внушителен.” Един от най-внушителните проекти на Петручели е сътворяването на водопада. Водопадът на Петручели беше разположен в езеро, което екипът му построи в Арборетум - то се захранваше с вода до 2 000 галона в минута през 12-инчова помпа. “Ние построихме всичко от земята”, отбелязва сценографът. “Отне ни около три и половина месеца. Използвахме прекрасните неща, които Арборетума предлагаше, за да направим водопада. Трябваше да поставим подпори и основи и да построим 45-футова конструкция, която ще се крепи сама без да нарушава околната среда. Трябваше да изглежда добре при снимки. Как се снима водопад? Как да използваш крановете и камерите на място, в езерота, на скалите? Как да поставим там змия, която тежи 2 000 паунда, с натиск 10 000 паунда? Беше феноменално събитие да се опитаме да обхванем всичко и да го направим истинско.” Другото затруднение беше да сътворим тайнствените “плаващи дървета”, типични за тропическата гора. Петручели обяснява: “В Бразилия дълбочината на водата е 35 фута и местните дървета растат от водата и образуват навес над водната линия. Отдолу буквално има подводна гора. 70-футове дървета изглеждат като върхове и храсти, но в действителност има огромно дърво под водата.” За да пресъздаде тази плаваща гора, Петручели трябваше да “. . .напълни езерото, да сложи платформи, да постави дърветата върху тези платформи, защото свободното плаване на дърветата иначе ще им позволи да отплават. По повърхността на езерото имаше слой утайка, под него има твърд слой, за да задържа утайката. След като всичко бе завършено, ние напълнихме езерото, и основите, конструкциите и торбите с пясък се скриха от една красива тропическа гледка.” Джунглата на Петручели е конструкция, направена от човешка ръка, достоверен макет на тропическата гора, но бегъл отпечатък на нейната прелест. Макар че за Льоса филмът “не е с екологично послание”, той се надява че зрителите ще си тръгнат с ново разбиране за крехката, дива красота на Амазонка. Режисьорът обяснява: Има нещо символично в това, което става в джунглата на света, и специално в Амазонската джунгла. Ние разказваме една история, която не акцентува върху екологичния проблем, но мисля, че косвено се справяме с това по един позитивен начин.”