Филмът, през очите на Маргарет Мацантини

Това е филм за съжалението и любовта, нежната забранена любов на двама окаяни хора в един син град, всеки от тях оплетен в дъха на другия, като риба в мрежа. Тя е като агне загубено в пороя, той е вълкът, който я търси. Не за да я унищожи, а за да падне в краката й.


Това е история за мъжа, които търси прошка от жените в дъжда.


Имаме хирург, които носи плътен зелен костюм и гумени ръкавици, за да може да се гмурне в живота, без да цапа собствената си плът. Тук е и буржоазната му съпруга, красива и малко студена. Те имат и своята модерна дъщеря, която слуша музика, докато се вози на мотора си, с разхлабена каска....и има дъжд, градска мърсотия, която кара колелата да поднасят. И ето го нашия живот- инертен, скъпернически, внезапно застрашен и изобличен.


Останалото е един блед болничен коридор и един блед мъж, изправен до стената.


Музиката на една стара песен се завръща, това е музиката на едни по-млади дни, когато той е обичал и погрешка убил. Когато е плакал през нощта, бягал през деня и е търсил празната дупка на истинското си Аз.


И малката жена се завръща, с име голямо, колкото една страна- Италия.
Една жена красива, колкото грозотата си, колкото нейната истина. Една жена, която мирише на саможертва. И светът е удавен в любов.


Още вали. Богатият и окаян мъж коленичи в краката на бедната кралица.
-   Ти никога няма да ми простиш, нали?
- Господ няма да ни прости.
- Господ не съществува!
- Да се надяваме, любов моя, да се надяваме.


Те стоят неподвижни, в очакване на милост. Напускат Рим като двама души тръгнали на излет през уикенда, на път за южен град.

После времето минава, сезони, прерастващи в години. Листата лежат на трупани под дърветата на улицата. Дъждът се завръща. Само любовта остава, заедно с листата и късчетата хартия, подмятани от вятъра.


Любов като една спора, която мигрира за да стане плодородна.

Това е филм, който ни оставя гладни за носталгия по нещата, от които наистина се нуждаем. Това е символичен филм, които не прави заклинания, но дарявам магическа сила на нещата, просто с навлизането си в онова празно пространство, където дебнат нашите липси, най-скритите ни потребности и най-тайните желания.

Маргарет Мацантини