Тъмни сенки

от Александър Райчев

„Тъмни сенки“ е филм, който ще зарадва всички истински фенове на киното, защото е своеобразно завръщане на гениалния Тим Бъртън към това, което умее най-добре – да разказва странни и мрачни истории с чудати герои, чиито действия се разгръщат на фона на често буквално оживяващи декори, характерни за отминали времена.

Всичко това гарнирано с музиката на неповторимия Дани Елфман и фокусирано върху изпълнението на безспорния избор №1 за Бъртън, а именно твърде комерсиализиралия се в последно време Джони Деп, който тук получава шанс за реабилитация с възможността да вдъхне живот в образа на още един безкрайно нестандартен герой.

Последната съвместна работа на Бъртън и Деп бе по изключително доходоносната 3D екранизация по „Алиса в страната на чудесата“, която обаче бе твърде комерсиално залитане за дуото и напълно резонно бе хладно приета сред критиците и истинските ценители на седмото изкуство.

Истинско облекчение е фактът, че от Уорнър Брос не са оказали натиск върху Бъртън да сътвори още едно ненужно 3D заглавие в кариерата си, така че всички зрители ще могат да се насладят на „Тъмни сенки“ без досадното присъствие на 3D очила на главата си, за да гледат презентация, чиято единствена цел е да им прибере по-висока цена за билета.

Историята в „Тъмни сенки“ се завърта около семейство Колинс, което в средата на 18 век се мести от Ливърпул в Новия свят и започва доходоносен риболовен бизнес. За зла беда младият наследник Барнабас Колинс (Деп) успява да преспи точно с Анджелик (Ева Грийн) – единствената прислужница, която е и вещица.

След като отхвърля любовта й и се насочва към невинно изглеждащата Жозет, Барнабас си навлича омразата на Анджелик и скоро се оказва превърнат в чудовище, което селяните оковават в ковчег, заровен дълбоко под земята. Всичките му близки, разбира се, са предварително избити от развилнялата се вещица.

Два века по-късно, през 1972 за по-точно, група неблагоразумни работници изравят ковчега и срязват веригите, което освобождава вежливият вампир, който се извинява на човешкия добитък преди да му изсмуче кръвчицата. Барнабас се завръща в семейното имение, където открива последните останки от рода Колинс, който се ръководи от Елизабет Колинс Стодард (Мишел Пфайфър).

Семейният бизнес тъне в руини, защото не друга, а самата Анджелик продължава да командва парада в района и е развила печеливш бизнес за консервиране на риба. Очевидно настава време за решителен сблъсък, който ще реши съдбата на семейство Колинс и ще сложи край на противопоставянето между някогашния господар и бившата му прислужница.

„Тъмни сенки“ е вдъхновен от едноименен сериал, излъчван в САЩ в края на 60-те и началото на 70-те години на 20 век. В България едва ли има някой, който да е запознат от първа ръка със сериала, така че паралели могат да се направят по-скоро с филми като „Семейство Адамс“ и „Смъртта й прилича“, които са класики в жанра на пропитото с мрачен хумор фентъзи кино, чиито герои не са нито напълно положителни, нито напълно отрицателни, но като правило са супер странни и шантави.

Едва ли ще е пресилено да кажем, че Деп успява да разгърне потенциала си най-вече, когато влиза в кожата на възможно най-нестандартните образи във филмите на Бъртън – от нещастното създание в „Едуард Ножиците“, през тъжно-смешния крал на шоколада Уили Уонка в „Чарли и шоколадовата фабрика“, до касапина в кървавия мюзикъл „Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт стрийт“.

И в „Тъмни сенки“ Деп е трансформиран до неузнаваемост под вещите ръце на гримьори и коафьори, за да ни предостави още едно от коронните си изпълнения, които явно оживяват тогава, когато Деп почти не прилича на истинското си „Аз“ и това му позволява да даде пълно поле за размах на въображението си, което тук го трансформира в състрадателния кръвопиец Барнабас, който копнее за истинско семейство, а убива само по принуда на хвърленото му проклятие.

Филм на Бъртън евентуално може и да мине без Джони Деп, но понастоящем присъствието на Хелена Бонам Картър вероятно е част от договора, който режисьорът подписва преди начало на снимките. Нежната половинка на мистър Бъртън, подобно на Джони Деп, блести най-ярко в чудати и нестандартни образи, а тук и е отредена ролята на алкохолизираната д-р Джулия Хофман,семейният психиатър, който започва да си прави тънки сметки щом разбира за истинската природа на появилия се от нищото Барнабас. Без да разкривам твърде много ще спомена само, че Бонам Картър вероятно ще се развихри истински в заложеното продължение, чиято реализация зависи изцяло от финансовите постъпления на „Тъмни сенки“.

Далеч по-интересен е изборът на Мишел Пфайфър, която в последните години не получава особено много роли, а за качествени такива да не говорим. Две десетилетия след съвместната им работа по „Батман се завръща“ Бъртън отново й гласува доверие, за да пресъздаде властната Елизабет Колинс, която трябва да впрегне цялата си воля, за да запази спомена за някога великия род жив и да осигури просъществуването му за поколенията.

Пфайфър излъчва аристократично достолепие и в същото време готовност да действа решително спрямо враговете си, когато обстоятелствата го налагат. Нейната роля и изпълнение определено са най-интересни редом с това на титуляра Деп.

За високото ниво на техническата част от продукцията едва ли има съмнения у някого, но все пак си струва да отбележим работата на сценографите, които са създали истински жив и дишащ персонаж в лицето на имението на рода Колинс, чиито стаи, картини и декорации само чакат да се включат в действието.

Заедно с началната увертюра, която ни показва Колинспорт отпреди 2 века, „Тъмни сенки“ стилистично се доближава най-вече до моя личен фаворит в творчеството на Бъртън-Деп „Слийпи холоу“, като основен виновник за това е главният дизайнер Рик Хайнрихс, който работи и по двата филма. Изключително постижение е и пресъздаването на цяло риболовно градче, което е пропито с духа на 70-те години до най-малкия детайл.

Музиката на Дани Елфман отдавна е неизменна част от филмите на Тим Бъртън. И в „Тъмни сенки“ тя е изключително хитро използвана в отделните епизоди, а цялостната музикална картина на филма се допълва с редица класически хитове с давност 30-40 години, които ще допаднат на малко по-възрастната аудитория, която ще е доволна да разбере, че и в днешната ера на кино за лесна употреба все още има творци, отдаващи дължимото на миналото в изкуството. За десерт пък е поднесен и самият Алис Купър, който тематично се вписва перфектно в една история за вражда между вещица и вампир по принуда.

В заключение още веднъж искам да подчертая, че „Тъмни сенки“ е истински филм на Тим Бъртън, който безспорно е холивудският крал на странното кино. Странно в най-добрия смисъл на думата, а именно странно като различно, колоритно и кипящо от мрачно-комична енергия. Филмите на Бъртън се стремят да отворят очите на публиката със средствата на фантастични приказки и да й покажат, че зад външността на привидно най-голямото чудовище може да се крие едно голямо сърце, което просто копнее да бъде разбрано и обичано.

Самият Бъртън със сигурност създава филмите си с много обич към героите си и със много страст и внимание към детайла на една вселена, към която мнозина са пристрастени. Ако сте един от истинските му фенове едва ли има нужда да бъдете дълго увещавани да гледате и „Тъмни сенки“, а ако тепърва искате да се запознаете с този истински майстор-разказвач, то „Тъмни сенки“ със сигурност ще ви предостави удачна отправна точка и ще ви накара да потърсите още от същото.