Приятелю, Тед

„Извънземното” позвънява в „Семейният Тип” (Family Guy). Вероятно, магическото малко извънземно нямаше да бъде толкова очарователно, ако се беше застояло в продължение на 28 години с Елиът, разменяйки си мръсни шеги, докато непрекъснато гледат телевизия и пушат трева. Но за сметка на това пък, щеше да е смешно.

Все пак, изненадата на „Приятелю, Тед” е, че той се стреми към едно искрено Спилбъргско чудо и дори спечелва няколко сълзи. Въпреки че ще кажете, че сте плакали единствено от смях на развратните шеги.

Нелепо смешен, грубоват и находчив, първият филм на създателя на Family Guy – Сет МакФарлън, започва подобно на „Извънземното” (и „Големият”). След като малко момче от Бостън пожелава плюшеното му мече да бъде истинско, то започва да ходи и да говори.

Хубава идея, но МакФарлън я издига още повече, след като представя мечето като знаменитост, която първо се появява в шоуто на Джони Карсън, а по-късно се превръща в поредната забравена личност, измъчвана от кратката слава.

Годините си минават, а мечето (озвучено от Сет Макфарлън) е доволно да се размотава и да остроумничи с приятеля си Джон (Марк Уолбърг, но приятелката на Джон – Лори (Мила Кунис) настоява плюшената играчка да се махне или тя ще го направи. Тед трябва да се изнесе в собствен апартамент, да облече костюм за интервю и да започне работа в магазин. Където забива една касиерка.

Очаквах „Приятелю, Тед” да бъде повърхностен филм, но идеите му не спират да се изсипват една след друга. Филмът е гладко оформена романтична комедия, като добавка, че е и пародия на същото, а за кратко дори е учудващо сполучлив като трилър. Закачките между мъжа и мечето са почти толкова остри колкото сценария на „Суперяки”.

„Приятелю, Тед” би се получил добре, дори ако мечето беше истински човек. Благодарение на великолепната компютърна анимация и МакФарлън, който разгръща познатата технология с толкова новаторски дух, Тед е толкова правдоподобен герой, че сцената, в която той пребива Джон не е особено смешна. Вместо това, тя е по-скоро натъжаваща, защото никой не обича да гледа как толкова добри приятели се нараняват взаимно.

Тед и Джон са като много двойки приятелчета, които от женската гледна точка, изкарват наяве децата в себе си. Също така, Лори ревнува, защото не се вписва в техните занимания. Тя се дразни, когато те трябва да й обясняват дадена шега и превира от яд, когато открива, че Джон е сложил мелодията на Дарт Вейдър за нейните обаждания.

Хуморът при мъжете е това, което е стилът при жените – нещо, което и двата пола искат в повече за другия. А понякога, споделеното преклонение на двама мъже към някой лош филм може да бъде силно, колкото всеки романс. Филмът се изчерпва от изобретателността си едва в последните 10 минути, но до тогава е почти перфектен.

Особено жива е сцената, в която Джон се опитва да спечели Лори обратно, докато тя е на среща с богатия, но долнопробен шеф (Джоел МакХейл) и прави нещо, което не е само голям, смешен и сладък жест, но също така дава широки възможности за мръсни шеги от страна на Тед.  Не знам какво трябва да направи МакФарлън, за да надскочи този филм.

Кайл Смит – New York Post
превод – Стефан Димов