Христо Христов Към Бинка Желязкова и към автора на нейните сценарии Христо Ганев се отнасям с много дълбоко уважение и признателност. В периода, когато оглавявах Съюза на филмовите дейци, този забележителен тандем беше за мен моралния камертон за състоянието на нещата, за истината в нашето кинематографично пространство. Трудно ми е да правя анализ на творчеството й, защото съм пристрастен и трябва да кажа, че харесвам всичките й филми. За мен те са откровения, високохудожествени решения, които винаги са ме изпълвали не само с личното, силно преживяване, но и с ентусиазъм за българското кино Цветана Манева Бинка Желязкова е точно тази личност, която липсва в момента на българското кино. Това, което досега е направила, оставя едно особено върховно усещане. Освен умението й да постига експресивност, Бинка притежава и таланта по най-елегантния начин, да вкарва абсурда във филмовия разказ. Има една фраза: “Има хора, които обичаме повече от всички други, с които ни е особено приятно да общуваме.” Бинка е от тях. Времето и обстоятелствата ни разделиха и общуването с нея ужасно ми липсва. А това, че тя не прави филми е беда за всички ни. Незабравими са за мен листчетата, на които тя рисуваше разкадровката с малки човечета, направени само от чертички. Неизличима ще остане в паметта ми способността й да изтръгва от актьора това, което той дори не подозира, че носи. Тя винаги забелязва всичко у актьора и успява да го накара да разкрие цялата си природа. Георги Калоянчев Запомнил съм Бинка като принципна, строга жена. В “Привързаният балон” например ни караше да тичаме боси. Докато я нямаше ние викаме, роптаем, готови сме само да ни се мерне и да я наругаем. С идването й обаче всичко се променя. Такъв чар имаше! Присъствието й беше такова, че като я видим, онемяваме. Достатъчно е да каже: “Хайде, момчета, пак…!” и ние пак надолу по камъните. Филмът се прие много добре, особено в чужбина. Тя можеше и би трябвало да снима още много филми. Мисля, че Бинка Желязкова не е оценена достатъчно и не заема мястото, което й се полага в нашето кино. Да се отклониш от установената за онова време линия изисква голям кураж и железен характер. Смелостта й да направи това е похвална. Янина Кашева Голям човек е Бинка! Талантлива, преминала през страшни трудности, със всички сетива – за истината, за новото, способното, младото. В нашето кино й се полага място, което никой друг не би могъл да заеме. Филмите й са много различни, тя самата винаги е била различна, малко по-напред във всичко. Никога не е била битова, винаги е била над това и преодолявайки го с много усилия, се е мъчила да се занимава само с духовното, което я прави още по-голяма. Във всичките й филми е така и въпреки че имаше много пречки, тя успя – достойно, преминавайки през различни перипетии и с много усилия. Не искам точно аз да обяснявам нея, но наистина не беше лесно. В работата с актьорите изисква, доколкото да постигне това, което тя смята, че трябва да постигне. Понякога изискванията са толкова категорични, че много могат да те ядосат. Но въпреки това дава възможност да направиш нещо, което ти искаш и смяташ, че можеш да направиш. Макар и трудно, може да се съгласи на леки корекции. При нея като режисьор всичко се построява цялостно, не работи на парче. Нещата вървят комплексно – още като се започне със сценария, след това подбора на актьорите – събира ги като една група. Оттам нататък всичко става някак постепенно. Вкарва те в това, което тя е намислила, в едно деликатно общуване. Всички вървим заедно, докато стигнем до общо решение. Спрямо мен никога не е прилагала крайни силови мерки. Създава специфична атмосфера, за да постигне онова чисто и тънко внушение, към което се стреми. При снимките на “Басейнът” най-много я ядосваше Коста, който непрекъснато държеше една дъвка в устата си, за да му е по-лесно после при озвучаването. Опитваше се да го обясни и на нея, но тя беше непримирима. При създаването на образите ни създаваше илюзии, че имаме възможност да участваме в доизграждането им, за да можем в прецизно построените от нея кадри да покажем всичко, на което е способна актьорската ни природа. Със съдействието на списание “Кино” – брой 3 2003