Отсъстващо присъствие Антония Ковачева Това същество – документалното ни кино - отделя твърде много време за меланхолично ровене в миналото. Цели 19 от 60-те представени за селекция филми разказват за отдавна или не толкова отдавна минали времена. Главно за забележителни личности, живели тогава. В тяхната детайлно проследявана биография би трябвало да разпознаем за кой ли път духовната и съпротивителна сила на рода си: Иван Вазов от “И мойте песни все ще се четат”, Захари Стоянов от “Ние долуподписаните”, българка и японец от “Любовна история от миналия век” – и трите филма направени от Андрей Алтъпърмаков. Или трагично-героичната съдба на българската диаспора в Бесарабия, Молдова и Крим през миналия век в “Ябълката” на Васил Барков, “Дойде есента на 1946” и “Дългото завръщане към корените” на Костадин Чакъров. Или модернистът Панайот Тодоров от “Сирак Скитник” на Владимир Ангелов, поетът Александър Вутимски от “Не съм затворен кръг” на Милан Огнянов, легендарното писателско кафене от “Възстановка” на Асен Владимиров. За минали времена са и усмихнато-носталгичните наблюдения на пъстрия живот от периода на следосвобожденското ни приобщаване към цивилизацията в “Как Европа влезе в България” на Любомир Халачев и “Трамваят – 100 години от живота на София” на Милан Огнянов. Да не говорим за древността, с която се занимават сръчно илюстрираните с изображение и подтекст лекции на Божидар Димитров “Български старини из Македония” или елегантните културологични експедиции из археологията на Виргиния Костадинова в “Долината на царете”, “Храмът на владетелите” и “Пътят към безсмъртието”. Няколко класически портрета приближават лекичко интереса си към по-масовия българин днес - като жената-морски капитан, която мечтае за морето от мостика на дунавски влекач в “Мечтите на мама Роси” на Елдора Трайкова. Или “Цяр”, където Атанас Киряков е сред малцината осмелили се да покажат хора, доволни от труда и живота си. Хора оптимисти. В поредното си наблюдение върху циганския живот “Децата на Оркус” Милан Огнянов пък е направил успешен опит да остави негативната екзотика на Столипиново настрана и да разсъждава за циганските неволи от общочовешка, а не тясно правозащитна гледна точка. Въпреки че спонсор на филма му е Комисията по демокрация към правителството на САЩ. Добрата вест относно малцинствените и етнически проблеми и оглеждането им от документалното ни кино се състои именно в еволюцията от правозащитнически патос към “равноправен” хуманизъм, за който съдбата на сираците от циганските махали и наркоманчетата от елитните централни квартали вече е проблем от един и същи ценностен порядък. Порядъкът на всеобщото социално равнодушие и жестокост към всякакъв тип неравностойни хора. Диагноза на обществото, поставена с пределна яснота и от Елдора Трайкова в едноименния й филм. Със съдействието на списание “Кино” – брой 4 2003