Отсъствия и присъствия Ингеборг Братоева Предварително искам да заявя, че няма да предъвквам темата за това колко трудно се прави кино днес в България, защото мисля, че всичко, което може да се каже по този въпрос, е вече изречено. Затова ще се концентрирам върху излизането на игралното ни кино от посттоталитарното му вцепенение и ще се опитам да набележа основните посоки на тази промяна. Далеч съм и от намерението да заковавам постулати - по-скоро целя да предизвикам дискусия. През 2001 и 2002 в България бяха произведени общо 26 игрални филма, реализирани на 35 мм и на Betacam. Затова храня надежда, че най-после ще спрем да оправдаваме липсата на идеи и професионализъм с липсата на достатъчно филми. За отрезвяващо сравнение с миналото – общата игрална продукция за 1967 и 1968 е 25 филма. Сред тях са "Бялата стая", "Прокурорът", "Отклонение", "Привързаният балон". За добро или за зло, днес стабилизацията в игралното кино се дължи изключително на авторите от едно единствено поколение – средното. От една страна, това са утвърдените в игралното кино Димитър Петков - “Опашката на дявола”(2001); Петър Попзлатев - ”И Господ слезе да ни види”(2003); Светослав Овчаров - “Лист отбрулен”(2002); Анри Кулев - “Г-жа Динозавър”(2002); Людмил Тодоров - “Емигранти”(2002). В игралното кино дебютираха документалистите Иглика Трифонова с “Писмо до Америка”(2000) и Костадин Бонев с “Подгряване на вчерашния обед”(2002), както и изявените театрали Александър Морфов с “Хълмът на боровинките”(2001) и Теди Москов с “Рапсодия в бяло”(2002). Те тръгнаха към игралното кино с житейски и художествен опит, натрупан в най-тежките години на прехода. Изминалите три години показаха, че средната режисьорска генерация не само е приела неизбежността на промените, а и ги е накарала да работят за нея. Затова най-новото българско игрално кино нито тъне в носталгия по държавното опекунство, нито залита към най-масовите нагласи. За мен “Писмо до Америка” е преломният филм на новото столетие не само заради художествените си качества, а и заради възстановения контакт с публиката – от първата си поява на ХХІV Кинофестивал “Златна роза 2000” досега филмът е събрал рекордните 12 000 зрители. “Писмо до Америка” се появи на инат във времето на “нулевите години” на българското игрално кино. Тогава продуцентът Росица Вълканова и режисьорът Иглика Трифонова, подпомогнати от холандски и унгарски съпродуценти, тръгнаха да дирят живата вода на българската духовна традиция. Заради този им порив, изведен и защитен в целостта на произведението, съм готова да им простя самоцелните сцени и преексплоатирането на етнографския колорит и да видя в “Писмо до Америка” събитието на десетилетието. С този филм средното поколение кинематографисти категорично разкъса порочния кръг на наследството от 90-те години и заяви недвусмислено, че е узряло за нов поглед към българското минало и към българското настояще. “Писмо до Америка” е изходната точка на процес, който продължи да се очертава все по-ясно през следващите години – освобождаването на екрана от предъвкването на тоталитарните травми и маргиналните проблеми и извеждането на преден план на проблема за идентичността. В началото на новото хилядолетие българското игрално кино започна да оформя нова тематична линия - изпитанието на ценностите чрез съпоставяне на своето и чуждото. Чертаят я Александър Морфов с “Хълмът на боровинките”, Людмил Тодоров с “Емигранти”, Петър Попзлатев с ”И Господ слезе да ни види”. Искам да обърна внимание, че “И Господ слезе да ни види” (2003), показан в друг вариант през 2002 като “Посетени от Господ”, е единственият известен ми досега постмодерен пример за български филмов текст в постоянно развитие. Петър Попзлатев създаде българския прецедент за постоянна еволюция на филмово произведение. Продължилата повече от пет години работа върху заснетия материал в крайна (засега!) сметка доведе до избистряне на посланието на филма. Историята на “И Господ слезе да ни види” постави с болезнена яснота основния проблем на игралното ни кино - мъчителното усещане за загуба на идентичност и постоянното търсене на нови ориентири. Мисля, че именно този дух на неустановеност и постоянна промяна неочаквано възкреси за българския екран емблематичния жанр на 60-те и 70-те години, филма на пътя. Показателно е обаче, че в един вече отворен за българина свят Стефан Командарев с “Пансион за кучета” (2000) и Теди Москов с “Рапсодия в бяло”(2002) страдат по несъстоялите се пътешествия, а героите на “Писмо до Америка”, “И Господ слезе да ни види”, "Хълмът на боровинките", “Опашката на дявола” и “Емигранти” странстват без да напускат ограниченото българско пространство. Новите български филми на пътя въвличат зрителя в привидно лутане, но всъщност го водят към точно набелязана цел - да се преоткрие координатната система на българската ни идентичност. Според иронията на преходното ни време привличането на средства от чужбина се оказва жизнено важно, за да може темата за националната ни същност да стигне до екрана - почти всички споменати филми са копродукции с чужди кинематографии или телевизионни канали. Остава ни гордостта, че мисленето на българските режисьори не е провинциално. И Иглика Трифонова, и Димитър Петков, и Петър Попзлатев, и Александър Морфов целят кръстопътната среща между българското светоусещане и ценностите на големия свят. Слава богу, след десетилетие масова маргинализация напоследък на екрана отново започнаха до се появяват и филми, които визират интимния свят на човека и се опитват да уловят живота в неговото течение без да гримасничат. Аз ги наричам просто нормалните филми. Задълбочеността и културата на Коста Бонев му дадоха възможност в “Подгрявавне на вчерашния обед” (2002) деликатно да разисква изключително болезнения и за двете страни въпрос за българската и македонската идентичност, и то в контекста на тоталитарното минало. Филмът му е успешен, защото режисьорът не се поддава на познатите агитационните рецидиви, а се фокусира върху драмата на индивида. Преди него Станимир Трифонов подходи към политически нашумелия роман на Ивайло Петров “Хайка за вълци” по същия начин - преди всичко като към вълнуваща човешка история. “Хайка за вълци” е може би първият български филм от началото на 90-те години насам, който показа, че травматичното ни минало може да се интерпретира и без идеологическа истерия. Съвременните сюжети изискват в още по-голяма степен киното ни да се върне към спокойния камерен разказ.След цяло десетилетие на маргинализация и холивудски шемет, българският зрител жадува да види на екрана и собствения си всекидневен живот. Не са много режисьорите, които се интересуват от битието на редовия българин от етническото мнозинство, който не участва в криминални стуктури и не се прехранва от кофите за боклук. Филмите от последните три години, посветени на интимните проблеми на съвременника, са по-малко от пръстите на едната ръка. Първият е “Пансион за кучета”на Стефан Командарев (2000). Последваха го “Опашката на дявола”(2001) на Димитър Петков и “Лист отбрулен” (2002) на Светослав Овчаров. “Лист отбрулен” вълнува преди всичко с неподправената съпричастност на автора му към съдбите на малките хора, а “Една калория нежност” (2003) на Иванка Гръбчева дава надежда, че линията ще продължи да се утвърждава и разширява. Въпреки всичките си недостатъци, този непретенциозен филм има няколко безспорни качества – проблематика от личен характер, спокоен тон на разказа и интелигентни действащи лица. При това сред героите му не се среща нито един малцинствен или криминално проявен персонаж – чудо невиждано за последното десетилетие! Със съдействието на списание “Кино” – брой 4 2003