На ХІV Златен ритон се случиха две много важни неща. Първото – легитимира се, най-после!, новата генерация документалисти. От 56-те документални филма, една трета са дело на хора под 40-годишна възраст. Второто – тази поява се оцени по достойнство. Една трета и от наградите, начело със самия Златен ритон отидоха при младите: Стефан Командарев с Гран при на журито и отличието на НФЦ за успешен старт като продуцент за “Азбука на надеждата”, Светослав Драганов с приза на СБФД за “Млади сърца”, Ани Йотова с награда за дебют за “Каре”, Антон Радославов с наградата на БНТ за “Теория на грешките”, Иван Трайков с наградата на БНФ за “35 мм спомени”. Фестивалът живна от първия ден и не загуби скорост до края, защото след близо 15 години безутешие и публична самота, две филмови поколения си подадоха хляб през оградата. Старото, изцедило жизнената и творческата си енергия почти до дъно и новото, способно да се радва на живота такъв, какъвто е. Просто не мога да повярвам като го пиша, както ми се струваше твърде хубаво за да е истина, когато се случваше на живо в Пловдив. Пред очите ни течеше презареждане с енергия. Отделните филми кореспондираха помежду си и се възраждаше онази забравена общност на усилия, талант и резултати, която преди десетилетия създаде пловдивската легенда “българско документално кино”. Тя, легендата, още е жива сред днешните 40-годишни майни, които помнят как са киснали на опашки пред старото кино Балкан, бидейки на по 20-25…И има всички признаци тази легенда пак да я бъде. Навремето, в средата на 80-те, документалното ни кино окончателно отказа да борави с понятията на лъжата, която ни заобикаляше и тръгна да търси живата вода. Дали щеше въобще да се отправи на път през девет планини в десета, ако знаеше каква ще е цената, която трябва да плати? И дали имаше избор? То отиде през девет планини в десета и все пак донесе бърдуче с жива вода. Но докато се върне, половината се беше разляла в безкрайно дълги и мъчителни години на безпаричие, тотална смяна на производствения механизъм и липсата на видима положителна промяна в самия живот. Умората на старото поколение и неговото понятно човешко обезверяване, течеше от еднотипни филми, бягащи в миналото или в маргинални за съвременността територии. Във филмите на “старите” мъдростта и чисто професионалното можене се скриха зад рефрени като “провалихме се”, “предадоха ни”, “продадоха ни”. Но докато зрелите документалисти бавно и тъжно започнаха да презряват (въпреки отделните изключения) и се чувстваха все по-самотни и изоставени (и от държавата, и от публиката), животът си вършеше своята работа. Чисто и просто тихомълком са растяли децата. Лишени от спокойствието и изкушенията на държавно подпомаганото филмопроизводство, но и спасени от тоталния му контрол. Отворени за информационните вълни на света и отгледани сред ценностния хаос у дома. Същества, които бяха оставени на самите себе си, но тръгваха в живота и в киното без страх, узаконено лицемерие и цензура в кръвта. Със съдействието на списание "Кино"