Биография

Любомир Асенов Димитров завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов" през 1954 г. С мъжествена красота, висок ръст, с прекрасна фигура и дълбок баритон, той е от онези всестранно надарени актьори, които владеят публиката, карат я да плаче и да се смее.

Впечатлява още с дипломния си спектакъл като актьор в „На дъното“ - роля, която, както пише Севелина Гьорова, е „роля на неговата същност, призвание, сраснало се със самото му човешко същество“. Със 180 образа на сцената на Военния театър - от ролята си в „На дъното“до „Последният посетител“ /1987/ – актьорът остава верен на Театъра на армията.

Макар и предимно театрален актьор, Любомир Димитров има и над 25 роли в киното - от първия филм /1951/, през участието в „Под игото“, „Следите остават“, „Среднощна среща“ (като Ивайло), „Заветът на инката“ (Ел Браво Валиенте), „Калоян“ /1963/, „Боянският майстор“ /1981/, „Константин Философ“ /1983/, „Мъгливи брегове“ /1986/, до „Да излъжеш дявола“.

Любомир Димитров за себе си:
„Обичам всичките си роли, но предпочитам особено три: Арбенин в „Маскарад“ от Лермонтов, президента в „Коварство и любов“ от Шилер, и Бай Ганьо в „Щастливецът иде“ /Руси Божанов/.
Пресата:
„За най-страшните от своите герои Любомир Димитров е търсил по капчица пощада. Капчица човешка и артистична милост”.
Критиката:
„Той създаде сложни и противоречиви персонажи, диапазон от лирико-героични до трагични и комедийни характеристики. Те впечатляват с необикновената си простота и аналитичност, с лаконизма и философско-мащабните си измерения”.
Севелина Гьорова:
„Липсва ни красивият баритон, липсва ни способността му да бъде извисен и романтично приповдигнат в Арбенин от „Маскарад“ на Лермонтов, като Живко в „Майстори“ на Рачо Стоянов и неочаквано толкова сочен, ярък, комедиен като Бай Ганьо от „Щастливецът иде“...
Екатерина Василева-Петрова:
„Воюваше не просто срещу Ганьо, а срещу „ганьовщината”, лишена от всякакви скрупули, лишена от морални норми и задръжки. Груба, хищна, вълча се оказа природата на този Ганьо”.
Джуни Александрова:
„Любо беше един от най-интелектуалните актьори, роден талант, с богата ерудиция, покоряващ сцената с чар и невероятен артистизъм, с непосредствен аристократизъм. Красив, одухотворен, пресъздаващ остри, точни образи. Притежаваше силно развита рефлективност, вечно търсещ, като че благословен от Бога. Изгради едни от най-монументалните образи в българския театър.”
Петър Гюров:
„Ако се бе родил в Америка, със сигурност би покорил Бродуей, Холивуд. Самият той не знаеше всичките си възможности. Много ми е мъчно, че последните 10 години го изолираха от неговия живот - театъра, че киното не разгърна потенциала му... нямахме право да го забравим... Пенсиониран, той страшно страдаше, че не игра, затвори се в себе си..., а можеше да обогатява още театралната ни култура. С мъка и недоверие посрещнах вестта за смъртта му. Мислех си, че точно тази роля не може да направи, но той изигра и нея. Последната трагическа роля на Любо...”